Кризата на западния либерализъм просто изглежда става по-дълбока: първо "Брекзит", след това избирането на Доналд Тръмп. През декември миналата година крайнодясна фигура без малко не влезе в императорския дворец във Виена, а младият технократ премиер на Италия подаде оставка, след като загуби на референдум за конституционна реформа. Крайнодясна партии в момента води в допитванията преди предстоящите президентски избори във Франция.
В тези тревожни времена привържениците на либерализма намериха герой - канцлера Ангела Меркел. От политическия център Меркел е приветствана като последния останал стълб на следвоенния международен ред. Някои от нейните мажоретки дори я описват като "лидер на свободния свят."
Умереният и стабилен политически стил на Меркел със сигурност е пълна противоположност на хаотичния егоизъм на Тръмп, но за застъпниците й тя означава много повече от просто коректност и благоприличие. Тя представлява непоколебима ангажираност към правата на човека и свободната търговия и домакин на основаващите се на правила международни институции - като Европейския съюз и НАТО, и на Световната търговска организация.
Когато Меркел се подготвя да се срещне тази седмица с президента Тръмп, много хора може би се надяват, че тя ще влезе в Белия дом и ще изрази твърда защита на либералния международен ред. Не разчитайте на това.
Ако бъдещето на западния либерализъм лежи върху раменете на Меркел, тогава той наистина е в беда. Тя често е говорила в подкрепа на европейското и западното единство, но действията й не са допринесли почти нищо, за да ги укрепи. Освен това не е ясно колко дълбок наистина е идеологическият й ангажимент към либерализма - или дали тя въобще има някакви идеологически ангажименти.
За да се разбере противоречивото либерално наследство на Меркел, трябва да започнем с икономиката. Под нейно ръководство Германия непрекъснато се представя добре - за сметка на други европейски страни. В рамките на икономиката на нулев резултат на еврозоната, Германия се радва на баланс на плащанията с огромни излишъци, продажба на машини и автомобили на потребителите по целия континент. Франция, Италия и други бивши износители междувременно изостават.
Икономиката на Германия е изградена на това, че германците спестяват повече, отколкото потребяват. Това създава мощна дефлационна динамика за целия валутен блок. Германия е отказала да приеме малко по-висока вътрешната инфлация като условие останалата част от еврозоната да бъде оставена да расте. Дори и сега германските представители в управителния съвет на Европейската централна банка настояват за по-високи лихвени проценти, за да умилостивят разгневените германски вложители, които не виждат възвръщаемост на парите си.
Непреклонните усилия за запазване на заплатите и на ниските цени в Германия оформиха политическия живот в цяла Европа. В Италия, две от водещите опозиционни партии - Движението Пет звезди и Северната лига - се противопоставят на общата валута. На неуспеха на програмата за реформи на премиера Матео Ренци се дължи в голяма степен икономическата стагнация на Италия. Във Франция Франсоа Оланд спечели президентския пост през 2012 г., след като каза, че ще убеди Меркел да помогне за повече политика в полза на растежа в еврозоната. Той не направи такова нещо. Неговите нежизнеспособни усилия за намаляване на безработицата и увеличаване на растежа стоят зад рекордното му ниво на непопулярност и срива в подкрепата за основните политически партии, което виждаме днес.
Еврозоната работи за Германия, защото тя осигурява механизъм за превръщането на германската икономическа мощ в деполитизирана, анонимна мрежа от макроикономически правила. Ето защо гръцката криза от 2015 г. беше толкова травмираща за Германия и защо Меркел и нейният финансов министър Волфганг Шойбле бяха непримирими в отношението им към Гърция.
Гръцкото правителство и по-специално неговият министър на финансите по това време Янис Варуфакис се опитваха да превърнат потайни и технократски срещи на финансовите министри от еврозоната в обществени спорове за причините за кризата. Това промени де факто управлението на валутния съюз от Германия в нещо много по-зловещо, когато това, което е добро за Германия, не е добро за Европа като цяло.
Но дори и ако Германия е успяла за сметка на по-бедните страни в Европа, Меркел не е националист. Единствено прагматизъм и опортюнизъм управляват решенията й, и задържане на власт е основната й цел. Това е нейният подход към политиката в страната по време на нейните почти 12 г. на поста: Тя извади жилото от германските електоралната политика чрез приемането на ключови политики, подкрепяни от други партии. В разстояние на само няколко седмици през 2011 г. тя обърна политиката си в областта на ядрената енергия, приемайки дългогодишния обет на Зелената партия за ликвидиране на зависимостта на Германия от ядрената енергия. Тя направи нещо подобно за минималната работна заплата, ключова политика на Социалдемократическата партия, която тя направи своя.
Когато става въпрос за международния либерален ред, тази нагласа означава, че колективно договорените правила не се броят, когато се съпоставят с немското обществено мнение. Само погледнете към действията на Меркел по отношение на европейската бежанска криза. През август 2015 г. тя заяви, че всички сирийски бежанци, нахлули на Балканите и в Южна Европа са добре дошли в Германия. Това решение на Меркел, повод за празнуване от привържениците на по-отворените граници, е безспорно едностранно нарушаване на европейското законодателство в областта на даването на убежище.
Както е винаги, когато става дума за германски канцлер, е трудно да се знаят нейните мотиви. Може би тя е била овладяна от желанието да помогне на отчаяни хора. По-вероятно е тя да се е опитвала да реабилитира поочукания образ на Германия. Решението й да отвори границите на Германия дойде само няколко седмици, след като тя бе използвала тежестта си за ново споразумение за спасяване с Гърция, което наложи на гръцкия народ безжалостен график на погасяване на дълга и доведе до разпространяването на антигермански настроения в много части на Европа.
Каквато и да е мотивацията й, нейният гостоприемен дух не продължи дълго. В хода на 2016 г., сблъсквайки се с нарастващата вътрешна опозиция, Меркел измести фокуса към затваряне на границите и депортиране на лица, търсещи убежище. Около 70 на сто от търсещите убежище са пристигнали в Германия без документи и правителството на Меркел насочи вниманието си към това да изгони тези, за които чувства, че нямат право да останат.
Най-важното е, че Меркел беше движещата сила зад сделката през март 2016 г. между Турция и Европейския съюз за бежанците. По силата на този договор Европейският съюз обеща милиарди евро на Турция в замяна на задържане на сирийските бежанци на турска територия. Сделката пренебрегна съмненията относно статута на Турция като "сигурна страна" за лицата, търсещи убежище. Измерението на нейния успех беше дали тя е свела до нула броят на новопристигналите в Европейския съюз. Сделката, за която Меркел помогна да се уговори с Турция, беше бюрократичен еквивалент на плана на Тръмп за гранична стена; това е една версия на "крепостта Европа", която трябва да донесе усмивки на Марин льо Пен и Геерт Вилдерс.
Дали Меркел ще защити западния либерален ред срещу атаките на Доналд Тръмп, когато тя е на посещение във Вашингтон тази седмица? Разбира се, че няма. Тя не може да стигне толкова далече, докато държи ръката му - но тя ще сключи сделка с Тръмп, което е добре за Германия и добре за нейното преизбиране. Това е, което тя винаги е правила, и би било абсурдно да се очаква тя да направи нещо по-различно. /БГНЕС
----------------
Автор на коментара във в."Ню Йорк таймс" е Крис Бикъртън, преподавател по политика в Университета в Кеймбридж.