След първия тур на президентските избори на хоризонта все по-ясно се задават първата изборна загуба за ГЕРБ, поредната политическа криза и поредните предсрочни парламентарни избори. Всичко това все пак не е сигурно, доколкото предстои втори тур. А и премиерът отново майсторски взе обратен завой и не подаде оставка, както многократно се бе зарекъл. Затова, докато не е променил мнението си, вместо да гадаем, нека видим каква беше печелившата формула на тези избори, кои и какви личности и политически позиции се оказаха победители и победени. Отговорите на тези въпроси съдържат и информация за бъдещето, което ни очаква.
Колкото по-безлични, толкова по-добре
По отношение на личностите тези избори демонстрираха две паралелно съществуващи противоположни тенденции. Първата е, че за голяма част от избирателите от решаващо значение продължават да са партийните пристрастия и това едва ли ще се промени, каквито и мажоритарни избори да бъдат въвеждани.
Най-очевидните примери в това отношение са двама от отпадналите кандидати. Ивайло Калфин (явно един от политически най-опитните и компетентни претенденти) преди пет години като кандидат на БСП събра на първи тур 974 хиляди гласа и отиде на балотаж. Днес, като кандидат на АБВ, той получи около седем пъти по-малко гласове и остана едва на 7-мо място в класирането. Пламен Орешарски (едно от най-противоречивите имена в българската политика) влезе в кампанията с личен рейтинг от едва 0,5%, а излезе със 7% от гласовете, след като под неговото име се яви партията с най-податливия на мобилизация електорат - ДПС.
Най-скандалните примери са обаче двамата победители в изборите. Защото на балотаж отиват двете най-ярки безличия на този вот. Не, това не е обидна квалификация, а просто описание на фактическата ситуация, в която двамата кандидати участваха доброволно. Те може и да имат блестящи политически и интелектуални качества и умения. В такъв случай обаче трябва да признаем, че успяха изключително умело да ги прикрият. Двамата бяха старателно скрити от погледа на огромното мнозинство избиратели (за да не се изложат?), като бяха предпазени от сблъсък с конкурентите си и от необходимостта да изказват подробно и аргументирано каквито и да било идеи и позиции по който и да било въпрос. А редките им и дирижирани изяви се изчерпваха с безкрайно повтаряне на наизустени общи и нищонезначещи шаблонни фрази. Това обаче изобщо не им попречи. Точно обратното дори - вместо да ги накажат, избирателите ги пратиха на балотаж.
От друга страна обаче представянето на един от тези двама кандидати опроверга твърдението, че когото и да издигне, най-силната партия ще спечели всякакви избори. Оказа се, че все пак има граници на приличието, отвъд които и най-твърдите партийни ядра започват да се разпадат. Именно тази граница премина ГЕРБ с президентската си кандидатура. С което не само не успя да разшири тяснопартийната си подкрепа, но отблъсна и пръсна във всички посоки значителна част от собствените си избиратели. Кандидатурата бе толкова учудваща, че по-подозрителните дори започнаха да се питат дали поради някаква причина лидерът на партията (който със сигурност е имал последната дума) не иска да загуби изборите.
Мълчанието като печеливша политическа позиция
На всичко отгоре в баналната и скучна размяна на шаблонни фрази много трудно можеха да се забележат каквито и да било разлики между двамата фаворити. Особено по най-важните вътрешнополитически въпроси. Но също като тях и повечето от останалите кандидати (с две изключения, за които ще стане дума по-късно) спестиха на избирателите позициите си за реформите, от които се нуждае България.
За най-ключовата сред тях - съдебната реформа - най-щедрото изявление, чуто от този кръг кандидати, бе, че тя трябва да продължи (без всъщност истински да е започнала). За всички тях, включително и за двамата победители, КТБ и Пеевски са очевидно забранени думи. Така най-печелившата вътрешнополитическа позиция на тези избори се оказа мълчанието.
"Балансиране" на Изток
Кандидат-президентите бяха малко по-словоохотливи по въпросите на външната политика и най-вече по един от тях - Русия. Мнозинството от основните претенденти (включително и двамата победители) се изказаха например за отпадане на санкциите, наложени на Москва заради анексията на Крим и ролята ѝ в Източна Украйна. На думи никой от тези кандидати не оспорва членството в ЕС и НАТО. Говорейки за него обаче, повечето винаги добавят едно голямо „но“. Така че най-печелившата външнополитическа позиция на тези избори се оказа „необходимостта от балансиране“ на Изток. Което предвещава сериозни изпитания за евроатлантическата ориентация на България и все по-явно вживяване в ролята на вътрешен агент на руските интереси в двата съюза.
Почти всички основни кандидати заложиха и на изкуственото разпалване на страха от задаващо се „нашествие“ на „пълчища“ мигранти. Естествено, най-висока добавена стойност в изборния си резултат получиха най-гръмогласните и най-истеричните в сплашването - да си спомним само за открито ксенофобските призиви за твърди мерки, „включително физическа сила, водни струи, гранати, бомби, а при необходимост - употреба на огнестрелно оръжие“. Именно това, а не толкова обединяването на националистическите партии, изстреля техния кандидат, събрал на предишните президентски избори под един процент от гласовете, до третото място. Така и страхът се оказа сред най-печелившите политически позиции на тези избори.
Губещите
При това положение е очевидно кои са основните губещи - Трайчо Трайков (който все пак вероятно спечели повече гласове, отколкото би събрала издигналата го политическа сила) и Татяна Дончева (станала най-вероятно жертва на традиционното за левицата изборно струпване около партията-майка).
Загубиха личностите с най-ярки и запомнящи се позиции, най-сериозните и обосновани критици на статуквото. Тези кандидати бяха единствените, които акцентираха върху най-важните проблеми на държавата - съдебната система (и в частност прокуратурата), върховенството на закона, корупцията, завладяните от частни интереси институции. Именно тези кандидати се противопоставиха и на изкуствената истерия около бежанците.
Който и да спечели
Всичко това, без значение кой ще спечели следващата неделя, очертава едно нерадостно и изпълнено с разочарования бъдеще за онези, които биха искали да видят това: ярки, интелигентни и решителни политически лидери с модерно мислене и воля за истинска промяна; дълбоки и смели реформи; освобождаване на пленената от олигархични зависимости държава; европейско върховенство на правото; повече просветен патриотизъм и по-малко ксенофобски предразсъдъци; по-малко популизъм и войнстваща простотия и повече свобода, култура и толерантност.