Ваканцията свърши. И съдебната.
Прелетните птици се спасиха на юг. Децата в чужбина (безвъзвратно). Непотърсените от КОНПИ (засега) кроят планове за Терминали No 1 и No 2.
Остават втръсналите стари муцуни на политическия хоризонт и отличникът – разбивач на проекта за съдебна реформа – АБВ-то на прокуратурата.
След като:
Целокупното народно представителство преднамерено забрани съдебната реформа, правя предложение имената на народните представители да се изпишат на стена на позора в Съдебната палата под латинските сентенции;
Очевидните „съдебни грешки“ станаха ежедневие, а съдът се третира като инструмент за установяване на политики – наказателна (съдът да си поеме отговорността за оправдателните присъди), административна – покриването, и то не само за пред чужденците, на напълно некадърната администрация и нейните безконечни гафове; корпоративна – защото П. (не споменавам името му съзнателно, за да не му направя услуга – зер в тези среди „лоша реклама няма“) не губи дела;
Европейската комисия, от страх да не извърши акт на политическа некоректност, ще направи доклада си за състоянието на правосъдието в България, без да прегледа, от кумова срама поне, състоянието на административното и гражданско правосъдие, макар „гнилите ябълки“ да изскочиха именно оттам;
Осакатеният опит за съдебна реформа ясно показа, че никакви институционални еквилибристики не могат да попречат на тъмните сили – мнозинството в съдийската колегия на ВСС е бетонно, а сега беше превзет и Националният институт на правосъдието. Каквато ще е вероятната съдба и на следващата съдийска колегия на ВСС – Доброто рядко е агресивно, а Злото винаги организирано.
Надеждата за правосъдие остава единствено в съдията. В личността. И какво провиждаме в нея.
Отправяме гореща молитва случайният избор да ни отведе при Съдията, който:
Да не е от квотата на П.;
Да не се съзнава като държавен служител, защото е служител на Правото;
Да не е безразличен към Правото и да не е забравил, че основното му предназначение не е да смазва скърцащата държавна машина, а да защитава правата на слабите от вездесъщото насилие;
Прилагайки Правото, да не забравя границата между интерпретация и импровизация и да не се изкушава да импровизира. Импровизацията е забранена;
Да не е предубеден. Да е годен да слуша и като слуша, да чуе и да приеме мнение, различно от неговото;
Да е богобоязлив, но не боязлив, и да упорства в търсене на истината;
Да не е загубил сърцето си и да съди според повелите на „сърце разумно“ (по Соломон);
Да е добър човек, защото от лош човек истински съдия не става;
Да убеждава и чрез убеждение да налага. Когато аргументите липсват, има съд, но няма правосъдие;
Да ревностен в служенето на Правото и да не унива и да не изпада в апатия от обезсърчаващите примери на неправосъдие;
Да не вдига ръце пред неправдата и упоритостта, с която ежедневието я насажда;
Да не изповядва клишето, че истински е съдията, който винаги може да мотивира обратното разрешение, и най-вече:
Да не е вещ в занаята „бялото черно и черното бяло да прави“. Примери за подобен род „прецеденти“ много. И индивидуални – като институционализираната съдебна кражба на Творческата база на Съюза на архитектите „Св. Кирик“, и колективни – административните съдилища, които откровено си изкривиха душата в опита „да услужат“ на изпълнителната власт с тълкуването за гражданскоправния характер на санкцията за налагане на финансова корекция.
И да му помага Бог да оцелее във враждебната за правосъдие национална среда!