Публикуваме без редакторска намеса изказването на Соня Найденова на дванадесетия антикорупционен форум, организиран от Центъра за изследване на демокрацията, по повод представяне на доклад на ЦИД „Завладяване на държавата и противодействие на административната и политическа корупция в България” .
Днес ни събра една обща кауза - противодействието на корупцията. Това не е самотно занимание на отделен индивид или държавен орган, а е колективно усилие. Оценка на нивото на корупцията в доклада на Центъра за изследване на демокрацията (ЦИД), не е никак оптимистична. Стряскащо е твърдението за нарастващо завладяване на държавата като по-всеобхватна форма на корупция. От гледната точка на гражданина - на мен, на вас, корупцията е обществено зло, защото негативните последици от системното и продължаващо й разпространение като бумеранг се връщат и разрушават усещането на българите за държавност, разстройват икономическата активност и свобода, създават усещането за неудовлетвореност и за липса на икономически прогрес.
Социологическите проучвания сочат, че общественото мнение в България поставя хората по върховете на съдебната власт като едни от основните виновници за липсата на резултати в борбата срещу корупцията. Трудно ми е да опровергая тези нагласи, защото те имат обективни причини, и като цяло замъгляват позитивните постижения за изграждане на антикорупционна среда като повишена отчетност на институциите, създаване на прозрачни и публични процедури за избор на ръководни длъжности, повече достъп до информация. Но негативните тенденции са важни, защото познаването им подпомага следващите стъпки в противодействие на корупцията.
Казаното днес от мен не ангажира по никакъв начин институцията, в която работя, а е израз на личната ми оценка като юрист на събития и факти от работата на съдебната власт от която съм част вече 22 години, включително оценка и на политиките и на практиките на Висшия съдебен съвет (ВСС).
Резултатността на борбата с корупцията на всички нива има няколко предпоставки : добра законодателна основа, нормативни структурни гаранции за независимост на съдебната власт и недопускане на политическа и др. намеса в работата на нейните органи, ефективни и съответни на общественото развитие средства за разследване на корупционните престъпления, определяне на пределите на легитимното упражняване на власт извън които е налице злоупотреба, недопускане концентрация на власт в отделни ръководни длъжности без съответен механизъм за отговорност и отчетност и прозрачност при вземане на управленски решения, вътрешни механизми за наблюдение на корупционните рискове и разследване на корупционно поведение.
Наказателното преследването на корупцията, за съжаление показва редица дефицити, признати и в годишния доклад на Прокуратурата на Република България за 2015 г. Те са свързани основно с ниска разкриваемост на тези престъпления и с малък брой осъдени лица, като преобладаващи са дребни случаи на подкуп. Спрямо общия брой образувани досъдебни производства, тези за корупционни престъпления са незначителни, също и успеваемостта им. Съдът като арбитър, разглежда само онези случаи, за които прокуратурата е повдигнала обвинение и налага наказание само когато прокуратурата е успяла да докаже елементите на престъпния състав, в този смисъл ефективността на съда в борбата с корупцията е функция от ефективността на прокуратурата.
При съществуващата в момента йерархична структура на прокуратурата и подчиненост на главния прокурор, и предвид установената система на специален надзор върху разследванията за корупция на високи нива, осъществяван от ВКП, е трудно да си обясним тези незадоволителни резултати.
Последицата от това е, че корупцията по високите етажи на властта изглежда имагинерна, което допълнително усилва усещането за безнаказаност и стимулира възпроизвеждането на корупционните практики на различни нива на управлението - от най-ниското до най-високото. Липсата на ефективност в борбата с корупцията може да се дължи както на липсата на професионален капацитет при разследването, така и на възможно външно/политическо, икономическо/ и вътрешно-йерархично влияние върху хода и резултата от разследване на обществено чувствителни случаи на корупция на високи нива, станали публично известни. Това изисква допълнителни гаранции за индивидуалната независимост на отделния прокурор при упражняване на правомощията му, и съдебен контрол върху отказа на прокурор за образуване на досъдебно производство или неговото прекратяване.
От друга страна вложеният публичен финансов ресурс за осъществяване дейността на прокуратурата, е значителен, и некореспондира с отчетените резултати, което според мен прави наложителни и две последващи стъпки: първата, свързана с оценка на ефикасността на досъдебната фаза на наказателното производство като анализ разходи-ползи, каквото предложение има в доклада на ЦИД, и втората, свързана с разделяне на престъпления и простъпки и довършване работата по проекта на Кодекс за административните нарушения и наказания, така че прокуратурата да се разтовари от разследване на нарушения с по-ниска степен на обществена опасност, които и се често наказват с глоба, и да съсредоточи ресурса си - човешки и финансов, върху борбата с корупцията, организираната престъпност и другите тежки престъпни посегателства. Наказателната и административната санкция, като последица от нарушението, сами по себе си няма да постигнат достатъчно добър резултат, ако не са съчетани и с други комплексни мерки, които да ограничават корупционната среда. Такива са мерки за превенция, изразяващи се в намаляване на административната тежест, либерализиране и максимално ограничаване на лицензионните режими за стимулиране на конкуренцията в бизнеса, ефективна защита на собствеността, всички те са и условия за привличане и запазване на инвестиции.
Равностойни и свързани с реализирането на наказателната политика като репресия срещу корупцията, са и правомощията на ВСС, а вече на всяка от неговите колегии, както и на Инспектората към ВСС, това са правомощия за гарантиране независимостта на съдебната власт, за провеждане на кадрова политика и политика на превенция на корупцията в съдебната власт, за да се убеди обществото, че магистратите, които се борят с корупцията, действат само по закон, и съвест, не злоупотребяват с властта си, и не се поддават на нелегитимни влияния.
За съжаление, редица събития от 2013 г. насам, и особено от последната година, засилват съмненията за недопустими зависимост на представители на съдебната власт - както политически, така и икономически зависимости, съмнения, от които дори и ВСС не беше пожален. С болка ще кажа, че ВСС не съумя чрез кадровата си политика, чрез оценката на интегритета на магистратите, чрез дисциплинарната си дейност и др. управленски решения и практики, да разсее подобни съмненията. Липсата на ясни стандарти при избиране на административни ръководители в съда и прокуратурата направи тази дейност непоследователна, не са редки случаите на избор при спорни оценки за управленските компетенции или за почтеността на избрания кандидат. Такива избори създават впечатление за покровителство, което се възпроизвежда и на ниво съответния орган на съдебната власт, за ръководител на който е избран кандидата.
Въпреки законодателните предпоставки на ЗСВ с промените му от 2009г. насам, насочени към противодействие и превенция на корупцията в съдебната власт, въпреки приемането през 2009 г. на Кодекс за етично поведение на българските магистрати, и формалното наличие на Стратегия за превенция на корупцията в съдебната власт, ВСС не успя да осигури адекватна вътрешна система за наблюдение и контрол за спазването на етичния кодекс, за идентифициране на корупционните рискове, и не създаде ясни процедури за реакция при данни за корупционно поведение при магистратите, съществуването на които само по себе си щеше да изиграе превантивна роля. Разбира се, докато разполагаше с това правомощие до последните промени в ЗСВ от м.април 2016 г. Като последица не всички съобщавани случаи биваха разследвани, а когато такива проверки са извършвани, резултата от тях не беше представяни за обсъждане от членовете на ВСС съгласно изискванията на вече отменения чл.39а от ЗСВ, а когато са представяни по изключение, проучването не е било пълноценно и всеобхватно.
Няколкото случаи на откази от страна на ВСС за образуване на дисциплинарни производства през последната година, които откази после бяха отменени от ВАС, допълнително дискредитираха ролята на ВСС като институция, и я обгърнаха със съмненията, че допуска съдебната власт да се упражнява от магистрати със спорни почтеност, професионализъм и лични морални стандарти. Успоредно с това ВСС показа и неспособност да се противопостави на, или поне да разсее впечатлението за, влияние на политици върху дейността му ВСС, и върху тази на съда или прокуратурата. Примери за това са посочени в доклада на ЦИД, те станаха и публично известни и открехната завесата над странната симбиоза между управляващи политици и висши магистрати.
Това идва да покаже, че същинска и последователна практика, която да пресече корупционното поведение, не беше реализирана от ВСС, и така се пречи на създаване на устойчива среда на възпиране и на изграждане на обща култура на независимост и почтеност. Последните законодателни инициативи имат амбицията да променят това състояние, което бих нарекла „стабилна безнадеждност”, състояние, при което има значение преценката кой е човека, а не как осъществява правомощията си.
Смятам, че и политическите партии са длъжници на съдебната власт, защото във всичките години на прехода я употребява, като се опитват както законодателно, така и неформално, да я деформират, като създават в ВСС, в съда и прокуратурата възможности за олигархични форми на влияние, чрез които се реализира както външно, така и вътрешно въздействие, възможности за употреба на управленски техники на отблагодаряване чрез подпомагане на кариерно развитие или препятстване санкционирането на неправомерно поведение. А това прави съдебната власт по-слаба и неспособна да се бори с корупцията. Затова и предлаганите от министъра на правосъдието мерки за разкъсване на предпоставките за такива зависимости основно чрез засилване на самоуправлението в съда и укрепване независимостта на прокуратурата, вече срещнаха съпротива при обсъждане на промените в Закона за съдебната власт (ЗСВ).
Самата Актуализирана стратегия за продължаване реформата на съдебната система определя за своя стратегическа цел 1, цитирам : „Гарантиране независимостта на съда и на другите органи на съдебната власт чрез ефективни мерки срещу корупцията, политически и икономически натиск и други зависимости”. Актуализираната стратегия и пътната карта за прилагането и следва да се разглеждат като политически документ – същите са приети от правителството, стратегията беше приета и от Народното събрание, и тези политически документи представляват своеобразна форма на признание за наличие на корупционно влияние върху съдебната власт от страна на политически и олигархични кръгове, което в днес представения доклад се нарича „завладяване на съдебната власт”.
Предлаганите в днес представения доклад на ЦИД мерки за преодоляване на слабостите в управлението и функционирането на съдебната власт заслужават задълбочено разглеждане от институциите, които разработван и прилагат антикорупционни стратегии. Някои от тези предложения вече са предмет на обсъждане. Трябва да гледаме и на сега предлаганите промени в ЗСВ за укрепване независимостта и почтеността на съдебната власт, положително, като надграждащи стъпки, макар и не изчерпателни, които ще върнат достойнството на магистратите, ще ги направят съпричастни към създаването на колективна среда на отговорност и независимост, което е предпоставка за намаляване на вътрешни и външни корупционни рискове, те ще върнат и общественото доверие в легитимността на правосъдието. Доверието в съдебната власт е ключово за критичното отношение на хората към корупционното поведение и за съпротивата срещу разпространението на корупцията като явление, което разяжда стабилността на държавата. Всяко усилие в тази посока е ценно, защото е насочено към общото благо.
Благодаря за вниманието!