Topnovini.bg публикува цялото интервю с Камен Донев. С него разговаря журналистът от Нова телевизия Рада Богданова.
Великден е най-големият празник на вярата. Празнува ли вярата в България?
„Празникът трябва да е вътре в човека. Българинът обича да празнува, но не заради самата вяра. Разбира се, има много хора, много вярващи. Повечето празнуват заради самите атрибути, свързани с така наречените празници, с всички онези действия, които обслужват празника. Най-вече свързани с храната и напитките.
Пускат си яйцата и козунаците във фейсбук хората - отчитат се
Ами, да. Това е една много дълбока тема - за вярата. Първо искам да кажа, в началото на това интервю, че тези които трябва да слушат подобни разговори, било с мен или който и да е друг, те точно няма да гледат това интервю. Също така тези, които правят така наречените от нас глупости и просташки действия в живота, по кръстовищата и заведенията, те също няма да гледат това интервю.
Също така, тях не ги касае какво мислим всички ние, които милеем за вярата, за духовността, за образованието, за възпитанието, за ценностната система. И в крайна сметка се получава една много странна ситуация, дори бих я нарекъл абсурдна - едни хора говорят за едни неща, които наистина ги вълнуват, но какво от това. За това понякога отказвам да участвам и не съм участвал в кампании, свързани да речем с лошото шофиране или в някаква друга посока, по простата причина, че те не го чуват. Те слушат друга станция, ако случайно попаднат на тази - прехвърлят.
Кои са повече?
Ами не мога да кажа. Като нямам статистика, надявам се, нормалните, възпитани и културни хора да са повече. Голяма надежда ми дава това, че в моите изпълнения, в които се говори за такива неща, идват много хора и стават съпричастни, съпреживяват това, което аз правя. Пляскат накрая, аплодират, радват се, гледат по няколко пъти едно представление, което ми дава надеждата, че такива хора, свестни, има много.
Ти им даваш възможност да се надсмеят над нашите си, типичните черти. Това се оказва като че ли по-силен инструмент от вярата? Хумора?
Вярата си е вяра. От староеврейски, в превод, вяра означава устойчивост. И всеки сам избира как и по какъв начин да бъде устойчив, и в какво. Що се отнася до хумора, наистина неговата сила е много голяма, защото той влиза направо в сърцето на човека. Тъй като чувството за хумор, комедията - говоря за висшето комедиантство, не за това, че някой е пръднал, а друг се е спънал и паднал - говоря за дълбоката комедия.
През смеха човек по друг начин поглежда нещата. Той ги преоткрива и съумява сам той себе си да превъзпита. Това, което го няма в силовия метод, в размахването на пръст. Така че моята единствена надежда и упование е в иронията и в хумора. Но пак трябва да уточним, че той е насочен към интелигентните хора. Т.е., един глупав човек, един непросветен човек, елементарен, първичен, той няма да разбере хумора.
Ще отиде на службата, ще се тика с лакти човеколюбиво за да види и чуе попа като каже: "Христос воскресе"?
Нещо такова. Той просто ще се отчете. Даже тази не е думата. Може да не съм прав. Някой може и да се обиди от това, което казвам. Чувал съм от масата хора, които са пред църквата, страшни изречения, които няма да ги кажа в ефир. Много грозни неща. Говоря за неща, отправени към Исус Христос. И съм си казвал, защо този човек е тук. Виждаш, че цялото му същество отразява една, даже не е и несъпричастност, просто е индиферентен. Той няма място там.
Този момент е много опасен, защото едни хора се събират и някои от сърце са там, други обаче са отишли заради „джумбюша“ както се казва по народному. Това е тъжно. За това по темата за вярата винаги ме е било страх да говоря, тъй като е много, много специфично.
Спираме с темата за вярата, защото ти току-що очерта големия проблем - тези хора, за които говориш как се държат пред църквата, ами те така се държат и в живота, и навсякъде в обществото.
Абсолютно. Това, че си запалил свещ и си отишъл с яйце, козунак и вино, това още не означава, че си вярващ. Да не говорим, че след като мине полунощ се започват едни неща, свързани с алкохол, които преминават в едни други неща. Е, къде тук е духовният празник? Това не е повсеместно, разбира се. Говоря за онова, което мен ме тревожи, за това, което не е хубаво, защото безспорно има имного хубави неща.
Кажи някое, моля ти се, че много черно стана.
Не, не е черно. Може би всяка нация си има такива проблеми. Но тъй като моята работа е да бъда критичен, аз първо изхождам от негативните проблеми, но иначе дълбоко харесвам и вярвам в българина. Първо, защото той е доказал през годините, че може да бъде много изобретателен, много остроумен, всеотдаен, чист, състрадателен, обичлив. Във фолклора всичко това се вижда, в наследството, което имаме. Българинът може да постъпи в някоя ситуация така, както въобще не очакваш и да се пребори. Той има желание да се промени.
Какво му липсва?
Ами много дълбока тема е това какво му липсва. Мисля, че в момента в повече му идва гордостта. Няма какво да се лъжем, много хора промениха и статута си, говоря и финансовия, и материалния. В тази промяна, разбира се, ценностите се изместиха и неусетно претърпяха някаква метаморфоза, претърпяха някаква деформация.
И изведнъж важните неща станаха други. Изведнъж стана по-важно да си облечен еди-как си и да имаш еди-какво си, за да си значим. А то това не е важно – важното е да си човек.
Разбира се има и много изключения, слава богу. Аз познавам много богати хора, които са страхотни, държат се скромно, готови са да помогнат и помагат, но тук не говорим за изключенията, говорим за средната извадка. Казвам какъв е проблема при българина. Според мен е този. Гордост, някакво състезание с някого за нещо и ако трябва да съм докрая откровен, виждам и страх. Страх от това да се казват нещата такива, каквито са.
Истината боли?
Еми боли. Веднъж един човек ме спря и ми каза. Той беше доста едър, може би бивш спортист е бил – не знам. Няма значение. Той ми каза директно: "Камене, знаеш ли след еди-кой си спектакъл", където аз говоря за пешеходната пътека и пресичането, казва „аз се промених. Преди като шофьор не съм спирал на пешеходци, не съм давал път, след това изведнъж се промених“.
Стана ми много симпатичен този човек, защото много рядко чувам някой да каже – бях такъв, пък станах такъв, или - тук сгреших, прости ми, независимо кой на кого и за какво.
Много се страхуваме да се разкриваме в някаква ситуация. Всеки се мисли за много специален и за толкова корав, че е голям срам да се извиниш или да кажеш, че има проблем, или да потърсиш нечие мнение за нещо. Българинът има такова заболяване.