Маестро Тодоров, често Русенската опера гостува в НДК с грандиозни спектакли и жъне успехи. Разкажете за последните си посещения там?
През февруари бяхме с „Турандот“ в НДК, спектакълът мина с огромен успех, а през март направихме един концерт, много различен от това, което сме предлагали досега. Той беше наречен „Примите на операта“ с четири много добри певици, сопрани, които показаха различните страни на героини, чиито роли изпълняваха. Този концерт също мина с много голям успех.
Каква беше реакцията на публиката?
Публиката реагира фантастично, не искаше да ги пусне от сцената. Беше прекрасно. Затова решихме да направим и спектакъл по нов критерий - Бал с маски - на 21. Април. Какво различава този спектакъл от останалите, които сме имали досега там? Обикновено за представянията ни в НДК търсим една или две звезди, които да привличат публиката и правим зрелищни спектакли с много ефекти. Сега решихме да направим друго. Отидохме в НДК с един абсолютно традиционен спектакъл със старовремска, в хубавия смисъл на думата, оперна визия и вместо да докараме една или две звезди, направо заведохме цяло оперно съзвездие. Изключително успешни в България и по света певци, решихме да ги съберем на едно място в този спектакъл. Това е малко опасно, защото всеки един от тях е звезда сам по себе си и затова очаква вероятно да има специално отношение към него. Това би било трудно в момент, когато те са толкова много на едно място. Въпреки това, защото са големи професионалисти, всеки от поканените реши, че не представлява риск да процедираме по този начин.
Мисля, че това беше едно голямо преживяване за всички оперомани, които присъстваха в залата. В него участваха Алиса Зиновиева – живее в Италия и пее в Миланската скала; един от най-добрите тенори в момента, също редовно пеещ в Миланската скала Марио Маланини; друго огромно име в оперния свят в Италия, който редовно е пял с Бочели, с Павароти – Марцио Джоси; една невероятна българска певица, която, за съжаление много рядко пее в България – Марияна Пенчева, която участва в своята коронна роля, която е пяла в Скалата в Милано заедно с Рикардо Мути, пяла е с Лучано Павароти. Към тях слагаме звездите на Русенската опера – Мария Цветкова, която получи наградата на публиката миналата година за „Катерина Измайлова“ или Пламен Бейков, който изнася голяма част от репертоара на операта на гърба си, заедно с Александър Баранов и Момчил Миланов, които са сред младите кадри на Русенската опера, както и доайена Стоян Стоянджов. Аз няма как да ги изредя всички, но се получи един спектакъл, в който всеки певец е специален и аз вярвам, че това е логиката за изграждане на успешни спектакли. Защо го правим само в София, това е логичният въпрос, защо не го правим и в Русе. Този спектакъл струва страшно скъпо, защото, очевидно, тези хора не идват без хонорари. За да излезем само на нула от разходите си за този спектакъл, ако го направим в Русе, с капацитета на нашата зала, цените на билетите трябва да започват от 100 лева нагоре, което много трудно може да се получи. Ние можем да го направим, но няма да има кой да влезе в залата. Когато човек иска да види наистина големи имена, трябва да е готов и да плати повече пари, защото големите имена имат своята цена.
Не може ли да се привлече публика от Букурещ?
По принцип е възможно, но има нещо, с което трябва да се съобразим. Това е столица и там гостуват такива имена, каквито дори не можем да сънуваме. Ето сега Клайдерман пристига в Русе на 7 юли, но миналия месец той свири в Букурещ. Или пък фестивалът „Енеску“ пак там. Това е нещо, с което всички бългрски фестивали, събрани заедно, не могат да се мерят. На него гостуват най-големите изпълнители, най-големите оркестри от цял свят. Само че бюджетът на фестивала не е 100 000 лева, а е няколко милиона евро. Т.е. бюджета на този фестивал е по-голям от годишния бюджет на Русенската опера и публиката, която може да си позволи да посети подобни спектакли, няма нужда да идва в Русе.
Това е видната за всички, бляскаха част, но в българсакта култура има и много проблеми. Кои са те?
Проблемът не е един, те са много. Първо, ние в България не можем да решим, какво искаме да правим с културата. От една страна, искаме да се движим към един западен модел, без обаче да го разбираме, защото, от друга страна, искаме държавата да финансира културата максимално, на 100% и приоритетно. Честно казано, аз също искам държавата да финансира на 100% и приоритетно културата, но това не е моделът навсякъде по света и ако хората се огледат, ще забележат, че по принцип в България в много отношения се правят опити да се вкарва американски модел на функциониране в различните структури. Този модел работи перфектно в САЩ, само че това е свързано с мисленето на хората, а в България то е различно. Какво искам да кажа с това? В Америка, примерно, културните структури се финансират от частни организации.
В България, от една страна, законът за спонсорство, уреждането на меценатство, не са добре направени, от друга страна, дори да са перфектно направени, кой българин ще тръгне да спонсорира културата – от фирмите, които съществуват в България? Т.е., ние имаме проблем с начина на мислене. Поради тази причина в момента американският модел за финансиране на културата е неприложим в България.
От друга страна, понеже мнозина дават за пример Германия – някои казват: в Германия държавата издържа културата; други казват: в Германия държавата не издържа културата. Германия е много различна от нас, също и целият структурен модел на държавата е неприложим за нас. Защото самата централна държава не дава много пари за културата, но тя е съставена от един вид областни центрове, които също са "държавата", т. нар. бундеслендер и те са държави в държавата. Те не са централната държава, както е при нас, Германия е федерална страна и отделните провинции имат самостоятелност, която унитарна държава като България не предоставя на областните си управители.
Всяка държава има собствен модел. България също е имала досега модел, който се опитваме да променим, но не знаем как.
Моделът от близкото минало е ясен. Пълно финансиране от страна на държавата. Защо той трябваше да се промени и то по неприложим за нашите условия начин?
Проблемът е, от една страна в държавата, а от друга - в хората, като очаквания към държавата. Никой не желае да бъде контролиран 100% от нея, но всеки очаква 100% помощ. Ние трябва да разберем, кое от двете искаме. Ще дам пример – в различни градове има протести ако мога така да ги нарека, срещу политиката на Министерството на културата. Тя е нещо средно между това, което е било у нас в близкото минало и това, което е сега на Запад – а това никъде го няма.
Прочетох в протестите на хората една много особена точка – искат държавата да фиксира щатните бройки на културните институти. Те бяха фиксирани до 2010 г. Едно от малкото неща, които харесах в реформата от тогава беше, че числеността на културните институти беше оставена на самите тях, те да определят, от колко персонал имат нужда. Това се случи за пръв път от 70 години насам. В един момент казваме, че не искаме държвата да ни се меси, а след това – че трябва да ни определи щатните бройки. Това е особено като желание от страна на хората, които протестират, защото с всяко съкращение на бюджета, ще се съкращават и хора.
Какъв е проблемът с финансирането на културата в настоящия момент? До преди една година и всъщост още 5 години назад, се финансираше на билет. За всеки продаден билет за спектакъл или концерт, държавата даваше някаква сума. В настоящия момент това е малко променено. Сега се плаща не на билет, а на лев, т.е. за всеки спечелен от билети лев държавата допълва някаква сума.
Това по-добре ли е или не? Дава ли възможност за по-гъвкава политика при определянето цените на билетите?
Това е основния въпрос, защото, от една страна, дава много възможности за ръководителите на културните институти, от друга страна обаче се изменя смисълът на съществуването ни. Ние се превръщаме в търговски организации, въпреки че продължаваме да работим с подкрепата на държавата, но от нас се иска по-търговско мислене. Само че основния проблем на българското общество в момента е неговата невисока култура и ние трябва да мислим, теоритично погледнато, по-малко за приходи и повече за вдигане на културата на обществото.
Тук е проблемът с това финансиране. То би могло да функционира вероятно доста добре в едно общество с висока средна култура, каквото имаше в България в близкото минало, но поради поредица от катаклизми това вече не е така. В момента, според мен, културната политика трябва да бъде един вид оръжие на държавата за повишаване културата на обществото. За тази цел обаче, на нея трябва да се гледа не като на нещо, печелещо пари, а на нещо, форсиращо обществото да се развива в някаква посока. В този смисъл, в настоящия момент би следвало, предвид ситуацията в обществото, нашата основна цел, нашата основна мисия да бъде да въздействаме на културата на обществото, да въздействаме на неговите вкусове.
Преди години заявих в едно предаване, че в България няма традиции на класическата музика и на изкуствата въобще. След това бях нападнат от дейци на от културен седмичник в столицата, че имаме Панчо Владигеров, Златю Бояджиев, Димитър Талев и други гениални композитори, художници и писатели. Моят отговор беше, че това не е липса на културни традиции, но и не е доказателство за такива. Доказателсвото за културни традиции не е, какви гении ние притежаваме, а реакцията на обществото спрямо тях, т.е. културна траиция е, когато се срещнат юноши и не вместо да отидат на дискотека,да отидат на симфоничен концерт или на театър.
Това е тенденция и на Запад, там обаче се полагат усилия тя да бъде овладяна.
Там има реална политика или поне до скоро имаше и в много държави тя продължава да съществува, за формиране на вкуса на обществото. Например в Австрия е съвършено нормално едно малко дете да учи музикален инструмент. Това не означава, че това дете ще стане музикант.
И тук беше така в близкото минало, всеки подрастващ се занимаваше с нещо извъкласно.
Да, но проблемът в България е, че мнозина решиха, че това е някакъв остатък от социализма, което не е вярно. Социализмът използваше културата като оръжие за идологическо настройване на обществото, но кой не го прави, кажете? Ако това беше свързано със социализма, значи ли, че целият Запад е социалистически, че Австрия, Германия, Великобритания, САЩ са социалистически страни? Далеч не! Това означава, че те имат някакъв вид политика в културата, която е свързана не с отношение на държавата към културните институции, а те са нейни оръжия за формиране на културата на обществото. Т.е., големият проблем е в обществото, а не в културните институции.
Сега ще се върна отново на нашите проблеми, тъй като това е един много генерален проблем, който е на цялото общество. Аз дори смятам, че ние сме виновни в някаква степен за това, което се случва, защото след 1989 г. културните институти се затвориха в себе си, опитавайки се по някакъв начин вегитирайки да оцелеят, да се спасят и спряха действително да, ще използвам такъв израз – да бъдат будители на обществото. Резултатът го виждаме днес.
Един много голям проблем за съществуването на културните институти в момента, според мен лично, не е държавният бюджет, той е бил проблем винаги във всички сфери, а липсата на следващите кадри, тези, които трябва да поемат напред.
В Русе имаме училище по изкуствата. Това не решава ли проблема?
Националното училище по изкуствата в Русе е прекрасно, но нека да видим, какво излиза от него. Колко и какви медни духови инструменти излизат от там? Колко и какви дървени духови инструменти излизат от там? Колко и какви ударни инструменти? Колко са виолите в момента в училището по изкуствата? Ние не можем да разчитаме русенският оркестър да се захранва с кадри изцяло от училището по изкуствата на Русе. Ето това е проблемът. Както се пошегува наскоро мой познат, сега да се кандидатства в Консерваторията е достатъчно едва ли не човек да си подаде документите, защото липсват кадри.
Страшно е положението в държава, в която е по-трудно да се влезе в детската градина, отколкото в университет. Това е факт. Няма места в детските градини, но после, в специализираните училища никой не кандидатства. Това е големият проблем.
Причината за него е демографската криза. България напускат завинаги цели семейства с децата си. Много младежи веднага след абитуриентския бал отиват да учат в западни висши училища и никога не се връщат. Те правят този избор и приемът им се осъществява далеч преди да приключат средното си образование.
Ще отида в друга посока. Филмовата индустрия. Киното само по себе си е изкуство, но вече се е превърнало в индустрия, особено Холивуд. От една страна, киното е индустрия, от друга страна дейците му в България очакват субсидия от държавата. Защо отидох в тази посока? Ако гледаме българските филми, можем да забележим, че интересното в тях е, че те отразяват нашата действителност, т.е сценаристите, режисьорите правят филми, в които можем да видим някакви събирателни образи, които виждаме в нашето общество. Така е с филмите на Холивуд, на Русия, на Франция.
Защо казвам това? Пледи време маше една американска комедия, която аз страшно много харесвам, казваше се „Дейв“ и се разказваше за двойник на американския президент. В този филм в някакъв момент стана дума за бюджета на държавата САЩ. Според посоченото във филма, има фонд за реклама на вече продадени коли. Въпросът към съотвения министър беше „Защо?“. Той отговори – за да могат хората да бъдат горди с това, което притежават. Това е политика. Сега се връщаме обратно на предишния въпрос – хората в България бягат, защото не са горди с това, което имат тук. Те смятат, че то е лошо.
Защото то е лошо към момента.
Дали?
Нямам предвид само културата, а ситуацията в страната като цяло.
Дали?
Да се върнем на темата за финансирането на лев.
Аз не харесвам особено финансирането на лев, това е някакво решение в момента, което може да функционира, но хората, занимаващи се с култура, имаме друг вид мислене. В момента мислим не как да формираме вкуса на обществото, а как ние да хванем този вкус, за да му предложим повече неща, които да купи. Това е проблемът с този вид финансиране. Т.е., ние се водим по вкуса на обществото, вместо да го формираме и издигаме в някаква посока. Пак казвам, това е нещо, което функционира в общество с по-висока култура от тази, която съществува в момента у нас.
Как става формирането на цената на билетите?
Пазарно. На принципа на търсенето и предлагането. Когато имаме голямо търсене, цената се вдига, когато нямаме, цената пада. Това е причина, поради която, в момента в Софийската опера, понеже София е двумилионен град, може да видите цени на билетите и от 100 лева. В същото време в Русенската опера може да си купите билет от 6 лева, защото Русе е малък град, средната работна заплата е 3 пъти по-ниска от тази в София, имаме много по-малко и по-бедни хора и Русенската опера се съобразява с това. Цените, които слагаме на билетите в град Русе, нямат нищо общо с цените на билетите, които продаваме в град София. Формирането на цените на билетите в различните градове е резултат от състоянието на хората в тях. Така правят и останалите оперни театри в България. Това е така, защото в момента сме пазарно ориентирани.
Това не лишава ли хората от по-малките градове от култура, защото например Русенска опера предпочита да отиде в София, за да събере повече пари от билети от 100 лева там, отколкото от по 6 лева в Русе?
Ще го кажа по друг начин. Русенската опера ходи веднъж на тримесечие в София, т.е. 4 пъти в годината. Не е ли безумно, че ние там от 4 спектакъла правим едва ли не по-голям приход, отколкото от 100 спектакъла в град Русе?!
След ремонта на сградата на операта преди няколко години се създадоха удобства за публиката, поставиха се нови седалки и др. Пълни ли се залата сега?
От една страна има публика, но от друга, няма публика за всичко. По-леките неща се пълнят, имало е случаи да повтаряме представление. Но когато искаме да покажем нещо сериозно, в един момент се оказва, че хората, които имат нагласата да видят сериозен спектакъл, са всъщност много малко. Това е проблемът на обществото, от там проблемите на културните институти, защото ние се превръщаме в институти за забавление, а не трябва да бъде така. Освен това след ремонта броят на местата в залата е доста по-малък, отколкото беше преди това. Същото важи и за зала Филхармония, където редуцирането е още по-голямо, отколкото в зала Опера.
Както вече стана дума, културното възпиание на обществото става в детска възраст. Преди година имахте право само 20% от работата ви да е насочена към подрастващите. Как е сега?
В момента такова ограничение няма, от друга страна обаче ние имаме проблем да убедим родителите да доведат децата си на спектаклите за тях. Един тъжен факт в град Русе – много често, когато правим детски спектакли, ние не ги представяме, както в други европейски градове в събота и неделя, а през седмицата, защото тогава училищата могат да ги посетят. Правилното би било тези спектакли да са през почивните дни и родителите да водят децата си на тях, но тази инициатива отсъства, защото те са изпуснатите поколения от последните десетилетия и е много трудно да се завърти обратно машината. Всъщност, това е един проблем, който обществото още не осъзнава. Той тепърва ще се осъзнава и ще му се търси решението.
Това е много голяма и тежка тема за изпуснатите поколения и как ще оправим мисленето, защото от толкова години на променянето му, това е резултатът.
Проблемът е, че мисленето на децата не се формира в училище, нека да не се залъгваме. Мисленето на децата се формира в семейството и когато родителите са изпуснати, проблемът се мултиплицира в следващите поколения. Зачестиха случаите, когато родителите са агресивни към учителите, защото са строги към децата, които не се справят.
Това също идва от години наред насаждана погрешна държавна политика.
Аз смятам че държавата през последните 25-30 години направи една много фаталта грешка – толкова рязко да се отдръпне от своето общество. Не можеш да се отдръпнеш и да оставиш вакуум, не можеш да се отдръпнеш без да си наясно, какво ще те замести. В последните години страдаме точно от това. За съжаление това не е нещо, което един директор на опера или на училище може сам да реши. От една страна, за това се иска наистина централна държавна политика, но от друга, нека не си правим илюзии, се иска желание от цялото общество нещо да се промени. Аз смятам, че разбитото семейство е също част от всичко това. Семейството вече не представлява ценност за нашето общество и това е много страшно, но тук навлизаме в една друга много тежка тема. В момента имаме този проблем – не можем да разчитаме на семейството като културна единица и той ще се разраства лавинообразно, защото всяко дете е получило своята култура и възпитание от семейството и след 20 години само става родител.
Ще се върна обратно на темата. Ние, културните институти, се намираме в една много тежка ситуация, не просто заради финансирането, а заради цялостното отношение на обществото. Ще го кажа по много елементарен начин – при това финансиране, което има в момента, ако обществото беше с нагласа, че желае да съществуват театри, куклени театри, опери, симфонични оркестри и ходеше да посещава представления, концерти, изложби, музеи, това финансиране щеше да се окаже нещо много пагубно за държавата, защото тя щеше да фалира поради невъзможността да ни даде толкова пари, колкото сме изкарали.
Финансирането на лев достатъчно ли е сега?
Много зависи, какво програмираме в сезона. Когато слагаме повече сериозни неща финансирането намалява, защото публиката намалява или по-точно платежоспособната публика намалява. Хората, които имат интерес, се оказват от тази част на обществото, която е с по-малко пари и ние не можем да сложим за тях скъпи билети, съответно балансираме – в момента, в който направим нещо по-сериозно, веднага трябва да направим друго с по-масова насоченост, за да може да балансираме финансите. Тук е и ролята на обществото. В каквато посока залита то, ние се хващаме за нея като за спасително въже и залагаме повече такива спектакли.
Ще припомня концертите от последните години, които правихме с Руслан Мъйнов, който е прекрасен актьор и добър певец. Ние го канихме, защото публиката го познава от телевизията и посещава неговите концерти. В същото време правихме концерти и на други наши изпълнители, които съвсем не са по-лоши като певци, които са специализирани в пеенето, но те не са толкова посещавани. Проблемът е, че нашето общество не отива да види дадено заглавие, а даден изпълнител. От тук ние започваме да се оглеждаме, кои изпълнители харесва обществото. Само че колко поп изпълнители харесва и колко оперни?
Да работим в различни жанрове е нещо прекрасно, но то не трябва да бъде централната ни политика, а нещо, което правим за разнообразие. Централната ни политика трябва да бъде съвършено различна. Категорично не трябва да имаме ограничения в жанра, но централната ни политика трябва да бъде за произведения, автори, които формират, издигат вкуса на обществото. Само че когато правим това, как да вкараме обществото в залата?
Относно липсата на музиканти стана ясно, че има чужденци в русенския оркестър. Кои са те и защо е така? Нашите изпълнители бягат на Запад, за да получават повече пари, но какво кара западните изпълнители да идват в България, особено след всички проблеми, за които говорихме досега?
Най-различни музиканти в оркестъра пристигат от други държави. А повечето от българските, които отиват на Запад, не винаги се занимават с музика. Там те са съгласни да правят каквото и да било. В същото време, тези от тях, които кандидатстват за голяма културна институция на Запад, ги приемат. Защо е така? Защото там, за да те приемат в една културна институция, се искат няколко неща от тебе. Едното е да си добър, разбира се. Другото е да имаш опит в това, което правиш и това е камъчето, което спъва местните им таланти. Как се придобива този опит, след като никой не те взема на работа, защото го нямаш? По тази причана и приемат на работа българските музиканти, които са натрупали опит у нас, а не винаги приемат собствените си млади, прохождащи в професията съграждани. Това е причината, поради която те са съгласни да дойдат в България за няколко години, при български условия, за да натрупат опит и после да кандидатстват за работа в собствените си държави. Аз не си правя илюзия, че те ще дойдат тук и ще останат до пенсия, макар че в някои случаи това е възможно, защото това, което ние, българите, не осъзнаваме, е, че България е една невероятна страна.
Има ли такива хора, които са натрупали опит и могат да се върнат в държавите си, но остават тук?
Има в Пловдив един тенор от Австралия, който е от доста години в България, отдавна можеше да си намери работа другаде, но на него му хареса тук. Има и диригент от Италия, който дойде в Старозагорската опера само за да натрупа опит, но му хареса и също реши да остане. В момента работи в Пловдивската опера. Обоиста от Италия в Русенската опера също не дойде директно от Италия, а от оркестъра на БНР в София. Можеше да си намери работа навсякъде, но му хареса в Русе и дойде тук.
Оркестърът на БНР е изключително престижна институция не само в България, но и в чужбина, какво го е привлякло в Русе, след като е придобил добра професионална биография?
Така е, но Русенската опера е не по-малко позната и с не по-лоша слава от оркестъра на БНР, същото е и с Пловдивската опера. Много български състави са или са били много добре познати на Запад. Софийската опера е била дълги години в цяла Европа еталон за оперно изкуство. Софийска филхармония е пътувала в САЩ с най-голямата агенция в света. Ние имаме някакъв вид мазохизъм да не дооценяваме това, което имаме.
Какво кара тези хора от чужбина да харесват толкова България? Природата ли или отношенията между хората, които преди бяха едно от най-големите ни богатства, но сега не е съвсем така?
Отношенията между хората вече започнаха да стават странни. Особено това, което виждам – има една грубост в тях. Иначе знаем за нашата традиция да сме добронамерени и гостоприемни, но не съм сигурен, че това още е така. Тези ценности вече са в миналото, не ги виждам в днешно време. Обаче България има феноменална природа, прекрасна история, България все още има културни институти, които са интересни и Русенската опера е един от тях. Тя никога не е била на ниско ниво. Имало е периоди в историята, когато се е затваряла сама в себе си поради финансови или други причини и когато за нещо дълго време не се говори, то се забравя. В момента с това, което правим, показваме на хората, какво е Русенската опера.
Има ли разбиране от страна на Министерството на културата за проблемите, които търпят всички културни институти и в частност оперните театри?
Аз смятам, че в момента не е като да няма разбиране, но Министерството има друг вид политика в момента. То се опитва да спаси всички едновременно по един и същи начин, без значение, кой какво прави. Опитва се да отговори на изискванията на обществото, но тава няма как да стане винаги. Ще Ви дам един пример. Отново ще се върна в Западна Европа. Там централно изобщо не се дават толкова пари, толкото тук, но там общините дават страшно много средства.
При нас не е така, защото общините нямат пари. Например русенската община е една съвсем не богата община и въпраки това отделя за нас 100 000 лева годишно, но това е недостатъчно за издръжка на един оперен театър. Т.е., ако в един момент Министерството каже: Русенската опера да се оправя с Русенската община, ние ще бъдем закрити, не защото Русенската община не желае, а защото няма пари, а държавата се е оттеглила. Затова съм против непрекъснатите призиви за децентрализация, тъй като това ще бъде катастрофа. Операта е най-скъпото изкуство и са много малко общините в България, които могат да си го позволят.
Министерството на културата обаче в момента е заложник на Министерството на финансите и аз не съм съгласен с това. Проблемът е, че за да се променят нещата, трябва да се намесят Министерският съвет и парламентът, когато се приема държавният бюджет. Бюджетът на Министерството на културата е нисък и то е коленичило пред Министерството на финансите. Ние искаме пари от Минисетрството на финансите и то се чуди, как от едни 5 лева да направи 10 лева, докато ги раздава. Ние трябва да сме наясно, че ако исаме да се спасим, не можем да разчитаме само на Министерството, само на общината или особено на частни спонсори, защото когато те финансират, имат някакви, несвързани с културата, условия.
Има ли в България частни спонсори и какво искат те?
Появяват се, но извън столицата са много малко, защото там са централите на големите фирми. Това, което искат, обикновено е реклама. Понякога, някои от тях искат и определени произведения или определени автори или изпълнители, включително и в Русе. Наскоро един меценат дойде с цяла прорама, която е видял на Запад и иска да чуе и тук. Това е разликата между спонсорството и меценатството и то не само в България. Съвсем наскоро, от миналата година, залата на нюйоркската филхармония, която е световно известна именно заради оркестъра, носи името на спонсор, който е дал много пари за нея.
Ако ние искаме да функционираме като инструмент за формиране на вкуса на обществото, това не може да стане без държавата. Тя също, подобно на частниците, има своите претенции, но те трябва да бъдат с нашето изкуство да вдигнем културата на хората. Това е причината да работя в държавна, а не в частна структура, макар че частните са много по-мобилни и могат да реагират много по-гъвкаво. Тук е и слабостта – нашата работа е екипна, достатъчно е един човек да не си свърши работата и да провали труда на над 100 човека и аз не мога да го уволня за това. Мога да го уволня, ако не дойде на работа, но не и защото свири или пее лошо. Има слабост в закона – ние сме назначени по Кодекс на труда като обикновени работници, а не като изпълнители и хора на изкуството. Това е абсурд!
Огромната част от хората в Русенската опера са прекрасни музиканти и това е причината толкова години да стоя в Русе. Аз съм щастлив да работя в този град заради музикантите тук, заради отношението им към работата им. Ако се загледаме в цяла България обаче на много места музикантите вече са отчаяни.
По този повод ще отворя дума за „несъществуващата съществуваща“ русенска филхармония. Винаги е тъжно, когато човек види на сцена тези талантливи хора, които дават всичко от себе си и се справят толкова добре, колкото и всички останали, визирам чужденците участници в Мартенски музикални дни, който отмина наскоро. Нашите изпълнители обаче са със стари, олющени инструменти и правят това, което и другите, но с прекрасно поддържани или нови. Няма ли бюджет за ремонт на инструментите?
Парите, които ми се отпускат, ако ги дам за това перо, трябва да ги взема от друго място. Имаме обща касичка – и аз решавам, дали да я дам за заплати, за инструменти или за нещо друго. Нямаме фиксирани бюджети. Русенската опера е в много красива сграда, но сцената е в изключително тежко състояние. Сценичната техника е тотално амортизирана. Преди два месеца получихме писмо от Министерството на културата, с което те ни уведомяват, че през следващия програмен период за европейските структурни фондове евентуално ще бъдем включени за ремонт на сцената.
Какво имат предвид под „следващия програмен период“ – 2014-2020, който вече тече или идващия след него?
Не знам.
Опасна ли е техниката за изпълнителите?
Не, но много от нещата, които се правят в нормалните театри, при нас не могат да бъдат направени. Прожекторите ни нито са достатъчно на брой, нито са достатъчно качествени. Или пък проблема с чигите (металните греди, на което е окачен целият декор) – те могат да бъдат опасни, но ние сме махнали тези от тях, които биха застрашили изпълнителите. При нас повечето от тези съоръжения не работят.
Издръжката на самата сграда колко ви струва?
Плащаме за парно, ток и вода ограмни суми, както и такса смет на година. Няма да назовавам конкретна сума, но ще Ви кажа, че субсидията, която получаваме от община Русе годишно, далеч не би стигнала за издръжката на сградата.
Стигат ли ви парите от субсидията на общината и от държавата, взети заедно, за да покривате разходите си?
Тук отново се връщаме на проблема с това, че бюджетът не е фиксиран, а зависи от платежоспособността на публиката, която влиза в залата. Засега можем да си позволяваме различни неща, но ако в един момент публиката реши да спре да влиза в залата, можем да останем дори без заплати. Голяма част от приходите ни не идват от спектаклите в Русе, защото русенската публика плаща малко, за да гледа своята опера. Имаме приходи от концерти в София например, но разходите, които правим, за да изнесем тези спектакли в София, са също в пъти по-големи от разходите, които правим, за да изнесем спектакъл в Русе, защото това означава командировки на хората, транспорт, наем на зала, реклама в двумилионен град, осветление и озвучаване на залата и като се направи баланса, ние едва успяваме да оцелеем.
Ако трябва да разчитаме на нашата русенска публика, която е невероятна, но е малка, русенската публика трудно може да издържи в настоящия момент с едни нормални цени на билети да напълни залата на операта 15 пъти в месеца.
Децата от училището по изкуствата не посещават ли спектаклите ви?
Не. Но това е въпрос, който трябва да се отправи не към операта, нито към училището по изкуствата, а към семействата им.
Защо е така?
Когато аз учех в Музикалното училище в Пловдив, всеки четвъртък ходех на концерт на Пловдивската филхармония и редовно седях по стълбите на балкона, тъй като нямаше места.
Миналата година Емил Табаков разказа по време на пресконференция, че целият клас са бягали от час, не по музикалните предмети, а по общите, за да присъстват на концерти. Рискували са проблеми и неизвинени отстътвия. Защо сега е настъпила промяна в отношението на бъдещите музиканти?
За това говоря. Така е било в Русе, в Пловдив, вероятно и в други градове. Ще Ви кажа нещо. Бившият зам.-директор на Русенската опера Любомир Кутин направи преди време справка на посещенията на ученици за сезона преди 3 години на спектаклите на Русенската опера и се оказа, че най-малкият брой ученици, посещавали спектаклите на Русенската опера, са тези от училището по изкуствата. Аз дискутирах преди време този проблем с директорката му и тя самата се видя в чудо, по какъв начин да им обясни, че това е полезно за тях.
Големият ни проблем не е бюджетът, който имаме, въпреки че той е наистина е проблемен. Големият ни проблем е липсата на следващите кадри. Липсата на хората, които да излязат от училището и да се влеят в оркестъра, в хора, в балета.
Също така проблем са тези, които не биха влезли да посещават от време на време концерти, спектакли. Това е проблемът, с който тепърва ще се сблъскваме и аз съм изумен, че толкова малко хора го осъзнават в момента. Защото например тази година държавата няма пари и дава по-малко, догодина може да има повече и да даде повече, но това с какво ще промени отношението на младите хора и това, че не завършат такива, които да продължат нататък.
Защо, според Вас, човек, който години наред е учил нещо елитарно и се предполага, че има талант и то му харесва, не продължава да се развива в него, а отива в чужбина да мие чинии?
Заради начина ни на мислене. Има хора, които са съгласни да отидат на Запад и да правят нещо, за което не са учили, което не им е интересно и което не харесват, но да са на Запад. Предполагам знаете, че все повече англичани идват да живеят в България по две причини – красиво е и е евтино за тях. Ние не осъзнаваме, че тук е хубаво, ние виждаме проблемите, а те са тежки, но не виждаме хубавото. При нас балансът вече малко е загубен. Не всичко е лошо на този свят. Проблемите могат да бъдат решавани, ако човек вижда и хубавите неща и ги запазва, а срещу лошото се бори. Именно това, че ние не виждаме хубавите неща, е причината за разрухата в културните структури в България днес. Защото, когато те съществуваха безпроблемно преди 25 години, хората не ги забелязваха и ги смятаха за даденост. Не, те не са даденост, те могат да бъдат загубени. Включително и Русенската опера може да бъде загубена за русенското общество, ако то прекалено много е свикнало с това, че я има и всъщност я забрави. И това, което според мен е реалният проблем на България, на цялото българско общество, ако може да кажа една малка притча, защото тя го отразява, тя илюстрира погледа към живота: На портите на един град стоял мъдрец със своя ученик. Край тях минал странник, който питал мъдреца, как са нещата в този град, който той не е посещавал. Преди да му отговори, мъдрецът го попитал, как е било там, откъдето идва. Странникът започнал да се оплаква и описал родното си място в най-черни краски. Тогава мъдрецът му казал, че за съжаление и в града, пред чиито порти е, е същото. Непознатият, отчаян влязъл в града. Минало малко време и друг странник се появил пред портите и питал мъдреца, какво е положението в града. Той отново го попитал, как е било там, откъдето идва, но получил противоположен на първия отговор – човекът вдъхновено и щастливо обрисувал красива картина на родното си място, като среда и като отношения между хората. Тогава мъдрецът и на него казал, че в новия град ще открие същото като в родния си. Изумен, ученикът попитал мъдреца, защо на двамата странници, които идват в града, на един и същ въпрос, който те са задали, е дал напълно противоположни отговори и кое е истината.
Мъдрецът отвърнал, че истината е това, което човек вижда, защото в живота има всичко и важно е, какво виждаш и за какво се бориш.