Той ръководи онкологията от 2000 г., когато сменил операционната маса с бюрото. Бил старши ординатор в Трета хирургия на шуменската болница и го поканили да стане директор на онкодиспансера. Нямало изградена администрация и с много усилия постепенно сформирали екипа.
„Започнахме със 107 човека горе в старите бараки, сега сме 238 души персонал. Съставът е удвоен за тези 16 години, разполагаме с най-модерната болнична база в момента в Североизточна България”, доволен е д-р Караниколов.
„Сградите бяха в отчайващо състояние, всички покриви течаха, запушени канали, никаква апаратура, освен стар счупен мамограф и ЕКГ апарат, голям колкото кухненска печка, скрит в подземията и държан под ключ, за да не разберат от болницата, че имат такъв и да им го вземат”, припомня той сега перипетиите на местенето на онкодиспансера в структурата на болницата и обратно през годините.
"Онкологичната помощ е нещо специфично, година след протестите против обединението на Онкоцентровете с болниците, министърът на здравеопазването вече е съгласен с исканията на работещите в тях, да не се променя добре изградената онкологична мрежа.
Докторите обаче са натоварени от огромното количество промени в нормативните документи. Тежката бюрокрация и страшно многото хартия спъват работата, за съжаление самата система се движи от бюрократи и енергията на оскъдния човешки ресурс се разпилява в писане на хартии", негодува д-р Сотир Караниколов.
Лекарят не е избирал административната си кариера, но още на 18 години абсолютно осъзнато направил избора на професия.
Предпочел медицината пред архитектурата с мотива, че така ще помага на хората.
Като ученик в Котел, бил много впечатлен от лекарите в града, които били уважавани личности. Завършил Медицинския университет в София, а на 26 ноември 1980 г. взел последния си изпит. Предлагали му да се върне в Котел, но като педиатър или акушер-гинеколог. Той обаче искал да специализира хирургия и тъй като нямало места, заминал за село Ябланово като селски лекар.
Там младият доктор имал практика с 5 200 пациенти и за две години се научил да се надява само на себе си и да взема решения.
„Няма с кого да се консултираш, ако дойде пациентът в здравната служба и имаш възможност в другата стая да си отвориш „буквара“ добре, но когато те извикат при болния, трябва да мислиш и да се оправяш сам.
Сутрин отварях амбулаторията в 8 часа и се е случвало до 9 вечерта непрекъснато да преглеждам. Оттам тръгвах на домашни визити и като се прибера по нощите, спя няколко часа и от 6 часа сутринта почват да ми чукат по прозорците”, припомня си д-р Караниколов.
Работата в селската здравна служба приличала малко на роман на Арчибалд Кронин, младият доктор обикалял селото пеша с чантата в ръце и прикривал зачервените си от недоспиване очи с тъмни очила.
Не изоставил обаче мечтата си да стане хирург и се преместил в хирургичното отделение на болницата в Котел, където работил 1 година. Междувременно отказал едно предложение от Сливен за клинична ординатура по хирургия в София, но с обвързващ договор за 10 години с болницата в Котел. Отказал, защото не виждал перспектива за професионално развитие в родния град.
След изтичане на задължителното разпределение, се озовал в Шумен през 1984 г., в Работническата болница. Три години по-късно взел специалност „Хирургия” , работил и няколко месеца във Военна болница. Първоначално мислел да специализира „Неврохирургия”, но след два курса в София разбрал, че няма как в провинцията да се развива и да се правят сериозни операции.
„По-близка до практиката се оказа онкохирургията и затова се насочих там”, обяснява д-р Караниколов. Така завършил втората специалност през 1997 г. и започнал работа в Трета хирургия на шуменската болница.
Работата на хирурга е много натоварваща и отговорна.
„Има моменти, когато си целият вир вода от огромното напрежение, защото се работи около жизненоважни органи и ако мръднеш с милиметър настрани, може да се случи нещо много страшно”, разказва докторът.
Той обяснява, че ако операцията на херния, може да е една приятна „гимнастика“ и творчество за хирурга, то когато оперираш тумор, всеки случай е различен и е още по-трудно.
Онкохирургията се отличава от конвенционалната и с това, че се прави лимфна дисекция и трябва да се спазват принципите на онкологията, за да бъде операцията радикално направена и да има смисъл от нея.
„Не винаги пациентите и близките им оценяват усилията на хирурга. Има такива, които идват при нас с мисленето, че лекарят е виновен и някъде там в склада има зареден човешки живот и ти задължително трябва да го извадиш и да го „монтираш” на близкия му, който е в много тежко състояние. Понякога болестта обаче е толкова напреднала, че няма какво да се направи. Безсилни сме”, допълва лекарят.
По думите му, подвластни сме на природните закони, иначе сред нас щяха да крачат хора на по хиляда години. И най-добрите лекари на света да се съберат, в един момент с нищо не могат да помогнат.
Ракът е лечим в първи и втори стадий
"Ракът е лечим в първи, втори стадий", категоричен е докторът. Той е спасил стотици човешки животи, измъкнал е хората от болестта и това е най-голямата му награда. Казва, че най-силно удовлетворение изпитва, когато види, че се е преборил, че пациентът е жив, че идва години наред на диспансерни прегледи и си тръгва от кабинета с „Благодаря, докторе”.
Според д-р Караниколов държавата и мисленето на управниците не са на това ниво, което е нужно, за да заделят повече пари за здравеопазване.
"Поне двойно на сегашното трябва да е финансирането на болниците и тогава нещата ще си дойдат на мястото. Да може да се инвестира и в по-малките структури и да се избегне инерцията, че всичко като мощност – интелектуална и технологична трябва да бъде само в София, Пловдив или Варна", смята докторът.
"В чужбина децентрализират мощностите - правят много големи болници в малки градове, за да се осигури еднакъв достъп на хората до качествена медицина. Дава пример с болница в град Берн в Швейцария, където работят 6 300 специалисти. А обслужват кантон с население колкото Шумен".
Д-р Караниколов е изкушен от историята, членува и в шуменския клуб „Традиция” и се разтоварва от стреса на сбирките сред съмишленици и приятели всеки четвъртък. Археологията пък остава тръпка от юношеските му години.
Не гледа медицински сериали, защото се дразни от „преекспонирането” на ситуациите в професията на малкия екран. В свободното си време обича да чете.
Успял е да предаде интереса към медицината и в семейството. По-голямата му дъщеря е лекар, също онколог и догодина завършва специализация. Другата му дъщеря пък е избрала архитектурата.
Кариерата в чужбина или в София е голямо изкушение за младите лекари
Хирургът е категоричен, че ще завърши професионалния си път в Шумен, но знае, че кариерата в чужбина или в София е голямо изкушение за младите му колеги. Лекарският състав има нужда от подмладяване, основната група медицински специалисти са между 50 и 60 годишни.
"Борба за внедряване на нови медицински технологии и привличане на млади специалисти са двете направления в които трябва да се работи", планира докторът. "Ракът се лекува с профилактика. Тя е тази, която спасява".