Господин генерал, превръща ли се България в лесна мишена за международния тероризъм предвид безконтролния „бежански” поток, минаващ и усядащ в нея?
Да, за съжаление и България вече се превръща в реална цел на глобалния тероризъм. Една от причините е, че нашата страна е член на НАТО и на ЕС. Но тази заплаха не е нещо ново: още 2004-та година, когато бях директор на НРС, получихме информация от партньорски служби и от източници на една мощна, световна разузнавателна централа, че България вече се превръща в реална цел на световния тероризъм. Тогава аз докладвах за тази заплаха на държавното ръководство. Затова аз считам, че в България има реална опасност от извършване на терористични действия. Бих оценил заплахата на средно ниво.
А как оценявате ефективността на нашите спецслужби в момента при опазването на сигурността и целостта на страната ни, на фона на последните събития?
Бих искал да вярвам, че службите в България работят на върха на своите възможности. За съжаление, те са ограничени. Това се отнася като цяло за сектора сигурност и отбрана. Но според мен трябва да дадем положителна оценка на усилията на правителството и държавното ръководство секторът да бъде приведен в състояние да осигури отбраната и сигурността на страната. Разбира се, това е въпрос на целева държавна политика, нашата държава като член на НАТО и ЕС, макар и със слаба икономика, все пак полага усилия. Усилията на правителството в това отношение са показателни.
Изграждането на ограда на границата решение ли е на проблема с безконтролния приток на т.нар. „бежанци“?
Аз считам, че колкото и да е солидна тази ограда, тя е само едно помощно средство за респект, може да спира проникването само на отделни групи имигранти. Считам, че въпросът като цяло се отнася към целия защитен сектор. Органите на Гранична полиция и войскови подразделения по протежение на българо-турската граница и с подходящо оборудване, синхронът и взаимодействие между двете министерства на терен, политическата дейност на държавното ръководство на терена на ЕС – считам, че това са основните фактори, които да въздействат възпиращо за прииждането на големите бежански маси. Разбира се, казвам всичко това по принцип, все още на нашата граница се залавят само отделни бежански групи. Но ето днес започна изпълнението на договорено между ЕС и Турция и ще видим ефективността му и обстановката в самата Турция, тъй като тя е поела ангажимента да контролира наличието и преминаването на бежанските потоци.
Хора като Динко Вълев са решение или част от проблема?
Знаете ли, аз не съм привърженик на такива самодейни индивидуални прояви на дейност по залавянето на проникнали имигранти или бежанци. Мисля, че в това отношение държавата е тази, която трябва да изиграе ролята си. Спомням си в годините преди 90 година имаше една доброволна организация т.нар. ДОТ – Доброволна организация на трудещите се, които помагаха по опазването на обществения ред и в опазването граничните райони на страната. Мисля, че страната ни и особено органите за сигурност трябва да им се възложат такива функции за регламентирането и контрола на подобни групи. Във всички случаи тази дейност не бива да бъде оставена на самотек или в ръцете на някой ентусиаст.
Накъде отива ЕС, обречена ли е Европа на ислямизация?
Проблемите за самото съществуване на ЕС са много и от различен характер. Най-големият проблем е интегрирането на имигрантите в Европа. Очевидно е, че тези процеси боксуват, очевидно е, че Шенгенските споразумения не работят, европейския регламент не работи и в крайна сметка оставяме нещата под диктовката на споразумението между ЕС и Турция, което е положително по принцип, но не решава въпроса с бежанската вълна. А що се отнася до това дали Европа се ислямизира, аз не мисля, че се ислямизира. По-големият въпрос тук е за интеграцията на тези маси, които пристигат от различни държави от Близкия Изток и Афганистан и откъде ли не. Т.е. нещата трябва да се различават, да се гледа внимателно кои са бежанците от войните, които се водят в Северна Африка наистина и кои са икономическите имигранти, които просто търсят по-добър живот и по-либералните условия, които предлага Европа.
Едва ли би могло да се говори за ислямизация, но при всички случаи този въпрос за интеграционен процес стои с огромна сила и атентатите във Франция и в Белгия показаха именно това – те са резултат от липсата на интеграция на тези хора в средата, в живота в Европа. По аналогичен начин стоят нещата и в Германия, и в Скандинавските страни. Може да се говори, че е налице много тежка и много сериозна криза в изграждания от дълги години наред мултиетнически модел на Европа, т.е. – мултикултурен и етнически модел. Тъй като тези общества от новодошли бежанци и имигранти всъщност остават по някакъв начин дълбоко затворени и капсулирани в себе си, предпочитащи да живеят строго по своя бит, по своите традиции и нрави и навици на живот, вместо да възприемат традициите на държавите, в които са дошли.
С други думи – те не подлежат на интеграция?
Да кажем – доста трудно се интегрират. Това е доста комплексен процес – тези хора да бъдат приобщавани към културните и духовните ценности на нациите, на чиято територия те са дошли да живеят. И от тази гледна точка това предполага инвестиране на огромни средства за образование, за култура. Което не е по силите на много държави и едва ли е по силите на една отделна държава, била тя и най-мощната икономически като Германия.
До каква степен конфликтът в Сирия е провокиран от големи корпоративни и държавни интереси, както и от проекти за евентуални, алтернативни енергийни потоци към Европа?
Извън всякакво съмнение е, че такива мощни икономически интереси са едни от причините, породили цялата т. нар. Арабска пролет – това са събитията в Тунис, в Либия, преди това в Ирак. Впоследствие в Сирия и Египет. Със сигурност тук имат място и съображения от глобален икономически характер, от транснационален характер по отношение на изграждане на инфраструктурни проекти, например за пренос на газ и нефт от региона на Персийския залив към Европа, които, ако са реализирани, те трябва да преминават през територията на Сирия и това е една от причините да участват такива държави като Саудитска Арабия и Катар.
От друга страна, и Русия да участва – Русия също е заинтересована от възпрепятстването на подобни проекти, тъй като това представлява директна заплаха за глобалните енергийни интереси на Русия, която е основен доставчик в Европа на синьо гориво и въглеводороди и всичко в сферата на петролните продукти. Така че такива интереси стоят… интереси на САЩ, интереси на Русия, на силните държави от Европа – в частност на Великобритания и Франция. Има и един друг комплекс от интереси, който би могъл да бъде посочен, и това са интересите на САЩ по отношение на Европа, и по-конкретно - по отношение на Русия. По отношение на света като цяло, предвид амбицията на Америка да играе ролята на глобален доминант в света и от тази гледна точка американското държавно ръководство не за пръв път се опитва да прилага на практика в своята политика концепцията за така наречения „контролируем хаос“. Това са също фактори, които влияят върху обстановката в Близкия Изток.
Каква е вашата истина за медицинските ни сестри в Либия и връзката с делото за „Локърби“?
Няма само една истина за тях. Всъщност има много истини, но за мен те станаха жертва на един голям международен конфликт: те бяха обвинени в заразяването на над 400 либийски деца със СПИН, което уж било под диктовката и по поръчение на израелските служби МОСАД, за което те (сестрите ни) нямаха и представа. И нямат нищо общо с това. Изфабрикувано обвинение.
Причината е, че децата са заразени от лошите хигиенни условия в либийските болници, от заразена кръвна плазма. Тъй че нашите сестри се явиха една изкупителна жертва и по отношение на случая „Локърби“, където с участие на офицери от либийските тайни служби беше свален американски военен самолет и загинаха много американски военни. Сестрите ни бяха превърнати в една разменна монета и в крайна сметка излиза, че те са жертви на всичко това, което се случи. Истината е, че в България нашето разузнаване в лицето на НРС, което аз ръководех тогава, работеше най-последователно, най-активно и ефективно от всички разузнавателни служби, със съдействието на близо 20 партньорски служби от други страни, в частност разузнавателните служби на Великобритания, Италия и Испания и с преки контакти с либийското държавно ръководство в онзи период, които аз имах, с ръководителите на двете им тогава съществуващи външни разузнавателни служби. Имал съм и лична среща с Кадафи.
Това са хората, с които ние работихме най-директно и успяхме да подготвим условията на финала да се появи госпожа Саркози и да сложи точка на 8-годишната драма с един авиационен полет, който да върне нашите мед.-сестри. Но, повтарям – условията за тяхното освобождаване бяха подготвени, бяха договорени, беше уговорено създаването на т.нар фонд „Бенгази“, който трябваше да обясни на либийското общество освобождаването на сестрите, а всъщност основната финансова част в този фонд беше от самата Либия. Либия сама внесе тези средства, след като се убеди, че нашите сестри са невинни. Ролята на българското разузнаване тогава беше оценена много високо и от партньорските служби. Имаше и преговори на държавния глава Георги Първанов с емира на Катар, който също има своята роля в този процес, но така или иначе – важното е, че всичко завърши благоприятно след осем години напрежение, нашите сестри се върнаха в България.
Къде е границата между нещатен сътрудник и доносник?
Това са много различни неща. Аз дълбоко не приемам – и професионално, и човешки, тази политическа категория, създадена и налагана в годините на Прехода от тоталитарно общество към демокрация, наложено в резултат на сатанизирането на органите на сигурността в България преди 1989-та година. Категорията „доносник“ категорично не я приемам. Категориите, които бяха употребявани за сътрудничество, каквито бяха тогава, и сега всъщност това са информатори, създаване на агентурна мрежа. При доброволно съгласие за сътрудничество – ОРОН и ДЗ, или пък с комерсиални и меркантилни цели за материално облагодетелстване – имало е естествено и такива случаи. Но това е един апарат, без който нито една специална служба в света, включително и „новите служби“ в България, които всъщност не са толкова нови, а само преформатирани в и структурно и функционално отношение, не могат да работят. Но за жалост, сатанизирането на службите на ДС преди 89 г. за създаване на такъв агентурен апарат доведе до това, че днешните специални български служби страдат от изключителен дефицит, от липса на сериозна на добра агентура, без която не може да се решават никакви задачи – нито стратегически, нито от тактически характер, още по-малко пък задачи за борба с организираната престъпност и опазване на обществения ред и борбата с битовата престъпност включително.
С напредването на технологиите ще отпадне ли необходимостта от наличие и поддръжка на агентурен апарат?
Категорично не. Техническите и технологични достижения могат единствено и само да бъдат от помощ на специалните служби, но в никакъв случай не могат да изземат функциите на агентурния апарат. За да се работи с тези средства, в крайна сметка е необходимо човешко присъствие – човешкият фактор е най-важният в дейността на спецслужбите.
След като на първа инстанция бяхте осъден за присвояване на 4.7 милиона лева от бюджета на НРС, а всъщност тези средства са разходвани по служба – за вербовка на информатори, продължавате ли да вярвате в правосъдната ни система?
Аз съм субективна страна в този случай и затова ще се въздържа да коментирам правосъдната ни система – тя е такава, каквато е, и подлежи както всяка една система на развитие и усъвършенстване.
А на какъв етап е вашето дело в момента?
Няма как да коментирам, защото е строго секретно и е наказуемо от гледна точка Закон за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ).
И все пак, съвсем накратко и в рамките на закона?
Обжалвахме, мина втората инстанция и очакваме решение по делото. Аз вярвам в справедливостта и съм сигурен, че тя рано или късно ще възтържествува – и по моето дело, и по други знакови и политически дела. Подчертавам: не е моя работа да коментирам състоянието на правосъдната ни система и на държавата като цяло – все пак там работят живи хора и тя наистина трябва да изпълнява своите функции по най-добрия начин.
За мен важното е, че въпреки всичко не съм и няма да загубя вярата си в справедливостта и нейното възтържествуване. Това е нещо, което ме ръководи и в конкретната ситуация, в която се намирам, и през целия ми съзнателен живот – като човек и професионалист в сферата на разузнаването.