Доц. Корнажева, защо според вас Европа се превърна в мишена за тероризма?
Темата е много дълга, и разбира се трябва да я свържем с всичко онова, което ЕС означава, изобразява и символизира. Това са държави, които след Втората световна война създадоха т.нар. модел на социалната държава, държавата на благоденствието. В този смисъл, тъй като хората бяха икономически осигурени, имаха добри възнаграждения, бяха решени материалните им проблеми, те се обърнаха към решаване на духовни проблеми, и това беше времето на 50-60-те години, когато в Европа всъщност се утвърди много силно защитата на правата на човека.
Правата на човека са, разбира се, свободи. Това беше историческият период, в който в Европа се настани трайно либералната демокрация. Тя защитаваше свободата на предприемачество, свободата на слово, различните идеи, установи се политическия плурализъм, бяха напълно отхвърлени тоталитарните модели, нацизма, комунизма. Те бяха отхвърлени, и това даде възможност хората не просто да защитят свободите си, а да се радват на тези свободи.
Този ценностен модел се превърна в атрактивен модел за останалата част от света. Това стана възможно с развитието на интернет, с развитието на глобалните медии, като целият свят можа да види един модел, в който хората се радват на високо качество на живот, защитени трудови права, добри възнаградения, и разбира се най-важното - свободите си. Това превърна и Европа в символ на меката сила. Тя се превърна във влиятелен фактор в света тъкмо заради това, че предлагаше на своите граждани този модел, този начин на живот. Това бе продукт и на силното развитие на индустриализацията, развитието на технологии, модернизация, и в края на краищата Европа е част и от онези държави, които се превърнаха в глобализиращи.
Има обаче други държави, които нямат тази икономическа конкурентноспособност, и това води до други последици. Хората, принадлежащи към този друг свят, имат по-чувствителни идентичности. Те се смятат за изоставащи, за губещи в този процес на глобализация. Тогава възниква и въпросът как може да се компенсира подобно неравенство, и ето ви едно възникване на терористични организации, особено след началото на 20 век - възникват такива организации от типа на Ал’Кайда. Това става основно в онези общества и държави, в които не се достигна до секуларизация - до разделяне на религията от политическото управление. Това са държави, в които доминира политически ислям, но и държави, които не могат да гарантират монопола върху използване на средствата за насилие. Там бе дадено и началото на тези групировки, които си поставят за цел да унищожат един свят, който е водещ в глобален план. Те не могат да намерят защита и оправдание за своята идентичност. Това е нещо, което се случва, на което сме свидетели, но което всъщност е и отговор на тези, които всъщност чувстват своята власт заплашена.
Искам да подчертая също, че в тези общества, голяма част от които са ислямски, имаме проблем с образованието. Когато на запад ние наблюдавахме огромната динамика на модернизация и нови технологии, научни открития, подкрепа на държавата за иновации, това липсваше в ислямския свят, там образованието е много силно подчинено на религията. Тя, разбира се, е инструмент в ръцете на политическите кръгове, чиято власт се опира на именно тези ценности, съпротивляващи се на модернизацията. Имаме точно такава ситуация, в която на практика европейските ценности се превръщат в заплаха за политически кръгове, тъй като разпространението на тези ценности означава загуба на власт за тях. Неслучайно организацията, която сега наблюдаваме - “Ислямска държава”, се стреми да създаде държава и държавност. Това също е борба за власт в глобалния свят. Те се стремят да възстановят халифата, който някога е съществувал - тази мощна държава, която благодарение на дисциплиниращата сила на исляма има много силна войска, много територии, и голямо влияние. Този мит за ислямския свят, когато е било времето на голямото величие, намира днес резонанс в тази групировка, и намира ново място в глобалния свят чрез реставрация на подобен модел.
Вие говорите за сблъсък на ценности, как ще повлияят тези събития именно върху ценностите на Европа, върху които се гради основата на ЕС?
Този сблъсък на ценности всъщност има и още един ракурс вътре в Европейския съюз. Трябва да кажем нещо много важно, и да си припомним възникването на ЕС и създаването му като модел. Защо възникна ЕС? Той трябваше да гарантира сигурност на своите граждани след особено разрушителната Втора световна война. Изобщо историята на Европа до тогава бе история на войни. Моделът успя да гарантира сигурност. Това се случи чрез институции, създадени с доброволното съгласие на националните правителства, които тогава бяха готови да отдадат национален суверенитет, защото трябваше да се осигури икономически ресурс за възстановяване на Европа, и освен всичко останало трябваше да се направи войната материално невъзможна.
Точно това се случи. И националните правителства бяха съгласни да отдадат национален суверенитет за новите институции, но тяхното създаване означаваше още нещо - втори алтернативен център на политическа власт в Европа. Този алтернативен център по някакъв начин озаптяваше агресивните национализми в Европа. Но както виждаме, годините минаха, този модел създаде благоденствие в Западна Европа, и държавите се възползваха от този работещ модел. Ние всъщност видяхме, че този модел работи тъмо защото е подходящ за преодоляването на различни кризи.
Въпреки един период на сравнително спокойствие и благоденствие, днес вече имаме тази нова социално-икономическа криза, с последици, безработица и т.н., и това е нещо което се отрази малко повече и на южните държави в Европа. Да си припомним ситуацията с гръцката дългова криза, която накара ЕС да създаде един мехамизъм с един специален финансов ресурс, с който да се оказва помощ при подобни проблемни икономики. Проблемът с Гърция си беше чисто вътрешно-политически, заради стратегии, използвани и от левите и от десните партии, за да се сдобият с изпълнителна власт. Така че този феномен беше много важен, и това се отрази на начина, по който крайнодесни партии се възползваха от този проблем, за да надигат гласове срещу европейската интеграция.
Една секуларна Европа трудно приема сливането на религия с държава, което се случва в ислямския свят, и се съпротивлява на това. Европа се страхува от агресията, породена от подобно сливане, тъй като терористичните актове са проява на крайно насилие, и това е нещо което се отрази на начина, по който се мисли в Европа, включително за исляма. На практика днес съществува обобщението, че вътрешният друг изглежда като мюсюлманина в Европа, точно както навремето Хитлер бе обявил за вътрешен друг евреите, ромите, и изобщо различните.
Не трябва да забравяме обаче, че най-много жертви на тероризма са дали точно мюсюлманите. Най-много терористични актове има в Ирак, дори днес (28 март) имаме новини за Пакистан. Но ако направим един анализ специално на тероризма, ще видим, че тероризма през 20 век, особено през втората половина, е много по-голяма драма от колкото днес. Количеството на нападенията днес са много по-малко от тези през миналия век.
Вие всеки ден работите със студенти от различни националности и с различни възгледи, коментирате ли с тях всички тези събития, каква е тяхната гледна точка за това какво се случва в Европа?
Разбира се, коментираме не само това. Бих искал да подчертая, че от около 2 години анализираме тенденциите и развитието в Европа, и лично ние преценяваме, че свободите на Европа се нуждаят от защита, днес. Ние застъпваме тезата, че Европа се нуждае от общ механизъм и обща политика за сигурност. Но това не трябва да е само на думи като някакво пожелание, а нещо, което трябва да се случва реално.
За наша радост студентите ни са наясно с европейските ценности, и си дават сметка, че те се нуждаят от нашата подкрепа и защита, че те са уязвими, че ние можем да изгубим тези ценности ако продължи натиска на крайните партии. Проблемът е, че тези партии отправят прости послания, сочат с пръст “врага”, и казват “те са ни виновни”, и това е типичният инструментариум на популизма. Тъй като това е много просто и ясно послание, то е лесно приемливо за широката публика.
В този смисъл нашите студенти са от другата страна, те са готови да осмислят и да разберат достоянията на Европа, те са силни поддръжници на европейската идея, и смятат че това може да бъде кауза на техния професионален живот. Те смятат, че терористичните актове в Европа ще катализират процеси на по-дълбока интеграция, и това е нещо, което можем да очакваме. Както можем да очакваме и защита на външните граници на ЕС - нещо с което Европа закъсня. Но тук отново става дума за съпротива на национални правителства, които пазаят своя национален суверенитет. Дори и днес има правителства, които твърдят, че не могат да си представят на техните външни граници да има служители, които ще бъдат от други държави. Но пак повтарям, това е мислене от миналия век.
В контекста на сигурността вече се чуха и гласове за възраждане на идеята за Федерална Европа, готови ли са европейците и европейските правителства за Съединени Европейски Щати, както ги нарече Чърчил?
Това е интересна тема. Аз мога да кажа че всъщност в Европа има определени нации и държави, които много по-силно подкрепят федералната идея за Европа, от колкото други. Ще дам веднага пример с Италия. Там голямото мнозинство поддържа идеята за федерална Европа, като причината е че по времето на Мусолини и италианския фашизъм, тъкмо двама италианци родиха идеята за федерална Европа. Алтиеро Спинели и Ернесто Роси бяха изгнаници на остров Вентотене, тъй като са участвали в съпротивата срещу режима, и още в затвора генерират тази идея за федерална Европа. Те успяват да разпространяват идеята чрез манифест, който са написали върху цигарена хартия, но този манифест става много популярен сред европейците, привлича вниманието и на голяма част от френската съпротива. Вярването е, че войните всъщност се причиняват от национализмите, които всички национални правителства прегръщат. И че всъщност когато защитавяш нацията си, обявяваш война на съседа си, на практика.
Опитът да формиране федерална Европа е всъщност опит да се избавим от ограниченията на националната държава в този смисъл. И преди да възникне идеята за Европейски съюз чрез общностния метод на Моне, възниква идеята именно за Европа, обединена като федерация. Чърчил е голям радетел за федерация, той призовава в своя реч през 1946 в Цюрихския университет за създаване на нещо като Съединени Европейски Щати по американски модел.
Днес федералната идея има редица последователи в европейските държави, особено там където гражданите нямат особено доверие на своите правителства. Италия е типичен пример с политическата си нестабилност след Втората световна война. Ако направим едно проучване сред българските граждани, по същия начин ще се обособи тенденцията, че ще има доста по-голяма подкрепа за подобен федерален модел.
Въпросът обаче е как може да се случи федералния модел. Да, той може би е едно решение, въпросът е че практически няма формат при който да създадем този федерален модел. Направен е опит с идеята през 1949 г., с голям конвент, който е заседавал с идеята да бъде възприета и гласувана една конституция за федерална Европа, и това се е случило в рамките на търсене на отговор как да се предотврати нова война. Тогава се провежда един форум по инициатива на федералистите в Европа, който възниква като движение, което е живо и днес, да се направи опит да се приеме подобна конституция за федерална Европа. Вместо това обаче се ражда една класическа международна организация, която днес се нарича Съвет на Европа. Още тогава поддръжниците на националната държава вземат връх и не допускат създаване на федерален модел.
Федерацията е възможен модел, той винаги ще стои като алтернатива на процеса на европейска интеграция. Навремето, когато Жан Моне създаде Европейската общност за въглища и стомана, и този общностен метод за интеграция чрез малки стъпки също е имал идеята някога в далечното бъдеще да се стигне до федералната архитектура. Моне обаче е осъзнал, че това е постижимо единствено постепенно, бавно, с малки крачки, когато всички се убеждават от такъв тип интеграция. Ние имаме 4 етапа на икономическа интеграция, включително и обща валута, което никъде другаде по света не е постигано.
Що се отнася до политическата интеграция, постигнахме нещо крехко, това е с Договорът от Лисабон - 2009 г. При нето проблеми, свързани с пространството на свобода и сигурност, се решават чрез мнозинство, което всъщност е отдаването на суверенитет. Това обаче е голяма новост, и можем да кажем, че не работи напълно в контекста на тероризма, но онова което предстои трябва да се случва именно в тази насока - Лисабон да заработи на практика.
В момента имаме една уникална организация, при която националното е балансирано с наднационалното. И тъй като поддръжниците на националното са също много в Европа, това са едни политически елити, които постоянно се възпроизвеждат, и всеки нов договор усилва федералния елемент, но се грижи и да се осигури пространство за националния елемент. Така се постига един баланс, който постига в края на краищата стабилността на ЕС.