Трудно е да опиша какво почувствах, когато научих за атентата в Брюксел. Аз съм от поколението Еразъм, от студентите, които са били на обмен в друга страна от Европейския съюз. Това е една от причините да чувствам Белгия близка. Имам приятели в страната от различни националности, някои от които е можело да бъдат на местата на взривовете. Аз самата също бях там съвсем скоро и лично преживях засилената охрана, въоръжените с автомати войници, танковете по улиците. Мисля, обаче, че никой в Белгия не живееше с илюзията, че тези мерки могат да предотвратят терористичен атентат. За съжаление не успяха.
Можеха ли в такъв случай Белгия и ЕС да се справят по-добре?
По отношение на Белгия, ще си позволя да кажа само, че въпросът с интеграцията на имигрантите от страни извън ЕС, е бил подценен. Ние в България, имайки нашия собствен опит, сякаш по-добре разбираме, че това е труден процес. А в Белгия някои от предпоставките за интеграция са несъмнено дори по-добри – социално осигуряване, безпроблемен достъп до образователната и здравната системи. Поради тази причина и без да омаловажавам съществуващите социални неравенства в страната, не мисля, че радикализацията на младите хора там е социално обусловена. Смятам също, че затворени общности – тези, които се облагодетелстват само икономически, а не и културно от държавата, в която са се заселили, не трябва да бъдат толерирани. В крайна сметка културата трябва да има своето ограничено действие, за да се даде път на гражданството, така, както сме го дефинирали в ЕС.
Що се отнася до ролята на ЕС, натрапва се въпросът носят ли бюрократите в Брюксел вина за случилото се? Кои обаче са тези бюрократи? Тук трябва да се научим да разграничаваме между различните категории, за да знаем къде да търсим отговорността. Към тях в крайна сметка можем да причислим и служител, който работи по проекти за подпомагане на развиващите се държави. По едно нелепо стечение на обстоятелствата офисът му е точно срещу взривената станция „Малбек” (и надявам се не е сред пострадалите). До 2020 г. ЕС ще даде над 900 млрд. евро помощи за развитие. Трябва ли да търсим сред тези бюрократи, които работят за икономическия просперитет на най-бедните, включително на част от арабските страни, голямата вина – аз поне не мисля.
Ако обърнем поглед към външната политика на ЕС, първо трябва да знаем, че все още не съществува истинска обща такава, управлявана от Брюксел. Могерини ръководи служба от дипломати, води преговори, подтиква държавите-членки да напишат нова глобална стратегия, но не може да ръководи военни операции в Сирия или да охранява външните граници на Съюза. Трудно ми е да дам оценка за дейността й към настоящия момент, но мога да кажа, че проблемът за тероризма е идентифициран в документ, иницииран от предшественика й Солана, като най-голямата опасност за сигурността на ЕС още през 2003 г. Лидерите на държавите-членки, обаче, едва през миналата година след атаките в Париж се съгласяват да създадат Европейски център за борба с тероризма към Европол, който действа от януари т.г. Може би след атаките в Брюксел най-накрая ще имаме и по-добра координация на службите за сигурност или обща Агенция за сигурност. Това би било в интерес на България, защото подобна структура със своите много по-големи ресурси може да подпомогне нашата собствена.
Най-накрая не искам да създавам впечатление, че трябва да сме безкритични към ЕС. Напротив, тъкмо обратното, но нека критикуваме въз основа на добър анализ. Не споделям мнението, че когато усетим слабост в нашите съюзници, трябва да ги сменим, „обръщайки платната в посоката на вятъра”. Първо, именно защото този призив не почива на анализ, а на лични сметки и второ, защото колко може да се разчита на съюзници, според вятъра, могат да кажат само онези, които проповядват подобна позиция. По-важно за мен е в съществуващите условия, сега, когато България има опит като държава-членка, когато се е утвърдила като надежден партньор, в рамките на ЕС да защитава по-добре, както общностния интерес, така и този на своите граждани. Например да не допуска, в резултат на надигащия се национализъм, орязване на правата на българите, работещи във Великобритания или някъде другаде в Съюза.
На чисто човешко ниво? След атентатите потърсих две свои приятелки, за да се уверя, че са добре. Надявам се да не се налага, но вярвам, че и те биха направили същото.