Напуска системата през 1992, като подава оставка.
Генерал Бояджиев, разкажете каква е връзката Ви с Бургас?
Връзката ми с Бургас е много дълбока и много трайна. Първо, аз съм роден по грешка в Карнобат, както обичам да се шегувам. Историята е следната: баща ми по това време бил лесовъд и спечелил търг за мерене на общинска гора в Карнобат и майка ми – бременна с мен, заминала да му помага. И така се случило, че именно там съм се родил. После съм живял в Бургас и винаги съм се приемал като бургазлия.
Завършил съм първа мъжка гимназия „Георги Сава Раковски в Бургас“. После следвах и останах на работа в София, но Бургас завинаги остава в сърцето ми. И тъй като винаги ме е привличало морето, 6 месеца от годината прекарвам в Черноморец. Извън това, кариерата ми в последните години е била пряко свързана с Бургас, тъй като бях депутат в 7-то Велико Народно събрание и в 39-тото НС именно от Бургас. Избирали са ме бургазлии. Тъй че - и аз съм бургазлия.
В новата Ви книга „Наръчник на шпионина” има ли актуални теми, свързани с родната ни действителност?
Да, това е 9-ата книга за разузнаването, която издавам през последните 16 години. Поради големия й обем нейната премиера се отложи за април вместо за края на февруари. Издателят я направи в два тома, за да е по-лесна за четене. Книгата на практика се опира на друга моя книга от 2002 – „Шпионажът като занаят”, и е абсолютно актуална. Има една доста голяма глава за организираната престъпност, където става дума и за нашата действителност. Има и глава „Международен тероризъм“.
Включих и качествено нова глава „Агенти за влияние“, като тя беше провокирана от делото срещу един достоен български генерал – Кирчо Киров, където бях призован от съда, за да обясня на прокурори и съдийски състав какво е това агент за влияние, защото те очевидно не знаеха. Там се сблъсках с изумително непознаване на въпросите, свързани с разузнаването, от страна на мастити български магистрати и това ме накара да включа цяла нова глава – именно „Агенти за влияние“. Става дума за Военен съд, военен прокурор, полковници, които ми задаваха въпроси, които и внукът ми не би ми задал.
Основната идея на книгата е, че една от големите грешки в сферата на сигурността в резултат на Прехода беше прекъсване на връзката между поколенията: старите ги махнаха, младите нямаше как да получат това, което старите знаеха, да надграждат над него, с отчитане на новите условия. Тук не става въпрос механично да се предава знание, а трябваше да има контакт. И тъй като тоя контакт се загуби, аз - воден от латинската мъдрост VERBA VOLANT, SCRIPTA MANENT - „Казаното отлита, написаното остава”, реших все пак това, което съм натрупал като 30-годишен опит в тази сфера, да го сложа на хартия с идеята, че който се интересува, с молив в ръка, а не по диагонал, може да чете и да ползва това, което най-обобщено е опит. Това беше историята около книгата, но тя много скоро ще се появи и предполагам, че ще събуди интерес.
Кой и защо създава „агентите за влияние”?
Самото наименование говори, че това са хора, които могат да влияят основно в три направления: във формирането на общественото мнение (включително и чрез религията – очевидно се досещате, че правя това уточнение имайки предвид кой плаща заплатите на част от имамите в България), на политика, на различни икономически тенденции и прочие. С други думи – подобни агенти за влияние всяка една уважаваща себе си разузнавателна служба, независимо на коя държава е, се опитва да изгражда, да създава, за да защитава собствените си национални интереси. Ако искаме България да бъде приемана по света, ние се нуждаем от приятели, които да защитават и нашия интерес. Тия приятели в сферата на националния интерес се категоризират като агенти за влияние. Доколкото има много особености в тяхната характеристика, в тяхното придобиване, в тяхното възпитание, подготовка, в работата с тях и т.н., затова именно всичко това описах в отделна глава. Още повече че при новите условия те са свързани и с много големи разходи, но всяка уважаваща себе си държава и съответната й външноразузнавателна служба инвестират, защото възвращаемостта многократно надхвърля вложените средства.
В България достатъчен ли е бюджетът на тези служби?
Не, в никакъв случай не е достатъчен. Отново се връщам на мотивите да напиша тази глава, а те бяха свързани наи-вече с процеса срещу ген. Киров. Обвиниха го в “неправомерно” разходване на сума от 5 млн. лева. А се оказа, че те са дадени основно за работа с агенти за влияние. Съдът, грубо казано, като че ли си нямаше понятие от тази деиност. А се ползва от всяко едно уважаващо себе си разузнаване.
С развитие на новите технологии възможно ли е да отпадне необходимостта от поддръжка на агентурен апарат?
Не, с новите технологии се увеличава обемът на получената информация, но тази информация не ти носи отговор какво става в главата на кръга, който разузнаваш – какви са техните планове, какви биха били техните действия. Затова е необходима агентурата. Тъй че всяко едно разузнаване, независимо че увеличава инвестициите в нови технологии, в нови машинарии, без агентура не може да мине. Агентурата остава водещото, а другото ще се използва все по-масово и по-масово.
Къде е границата между агент и доносник?
Това беше една от най-грубите манипулации по време на прехода, като се смесиха две съвсем различни категории: доносник е морална категория, тя е приложима въобще, а не само за определена професия. Нима няма доносници в партийните редици, нима няма доносници във фирмените структури – има ги навсякъде... докато агент е оперативно понятие. Така че, както има доносници навсякъде другаде в живота, така ги има и в тая сфера, но това не значи, че трябва да се слага знак за равенство между агент, сътрудник и доносник. Това беше много груба манипулация с тежки резултати за разузнаването, но за съжаление, успя да се наложи до голяма степен в общественото мнение и мислене и нанесе огромни вреди за службите, защото днес никой не е готов да сътрудничи на въпросните служби, за да не му лепнат утре етикета доносник.
Има ли наистина приятелско разузнаване, или то е като „приятелския огън” по време на война?
Приятелското разузнаване заема също много голяма глава в новата ми книга. За него почти не се говореше досега. То има елементите и от приятелския огън по време на война, когато понасяш и жертви между своите. Ето как ще го илюстрирам: когато има съвпадение между националните интереси на две страни. Приятелско разузнаване е когато американската резидентура на Централното разузнавателно управление в София събира обективна информация за корупцията в България и я докладва обективно в Държавния департамент. Тъй като корупцията у нас е и срещу българския интерес, това мероприятие очевидно е полезно за националните интереси. То помага на здравословните процеси в държавата. Ако на базата на тази информация се тръгне не да се противостои на корупцията, а да се придобиват нови агентурни източници и да се използват против националния ни интерес тогава вече няма обективно информиране и “приятелското разузнаване” се превръща в “приятелски” огън със съответни жертви. Затова българското контраразузнаване трябва да контролира и “приятелското” разузнаване на партньорите. Набиране на инфо за корупцията не е, за да вербуваш нови агенти под заплаха за компромат, а да съдействаш на приятелската държава с цел обективна битка с това зло. И затова именно, защото е реалност в днешно време, съм отделил цяла глава.
Кое направление работи повече у нас в последно време – разузнаването или контраразузнаването?
И в двете направления не се работи достатъчно ефективно. Самият факт, че за 26 години нямаме нито един осъден чужд шпионин, говори достатъчно, че контраразузнаването ни не е на необходимото ниво. В същото време в разузнаването отрязахме клона, на който то трябва да стои стабилно. Това е агентурата, да има база за вербовка. А ние това го свързваме едва ли не с нещо мръсно, неетично, доносническо, така че сами отрязахме и продължаваме да режем клона.
Мек спусък ли е България за международния тероризъм?
В България може да се проникне сравнително по-лесно по няколко причини. Първо – ние сме туристическа страна и не можем да се затворим. Напротив – трябва да стимулираме идването на нови туристи. Наред с това трябва да прилагаме ефективен контрол. А той сега не е достатъчно ефективен. Случаят в Сарафово беше демонстрация, че контролът не е достатъчен. Да позволим едва ли не терористът да се качи в автобуса с израелските туристи. Знае се, че по принцип израелските граждани са цел на тероризма. Имаме два противоречиви компонента: туристическият бизнес изисква входът да е колкото се може по-облекчен, а борбата с тероризма пък изисква все по-засилен контрол. Доколкото това е единственият отрасъл, който икономически що-годе се движи в България, очевидно е, че е по-лесно да се проникне у нас, отколкото в други страни. А сега с бежанския поток нещата стават още по-опасни, защото в този поток си партнират и джихадисти, и всевъзможни терористи.
Турско робство или османско присъствие?
Нещата трябва да се назовават с истинските имена. Историята не може да се променя според моментната конюнктура. Ако в момента някой иска да е първа дружка с Ердоган, това не значи, че в България е нямало турско робство. Това е отново грубо манипулиране чрез промяна на историята, което се прави с цел да е удобно за моментната конюнктура. Народ, който не познава и не уважава историята си, няма бъдеще и затова това е много грубо посегателство над бъдещето – а именно – целенасочените опити да се променя история.
Как бихте коментирали думите на екзарх Антим I към княз Дондуков „Вие хубаво ни освободихте, но от вас кой ще ни освободи?”
Антим има смъртна присъда в Турция, впоследствие заменена със заточение. Още по време на Османското робство получаваме правото на екзархия, на самостоятелна българска църква. Защо има смъртна присъда: защото след Априлското въстание Антим пише лично на руския император Александър Втори за ужасите след потушаване на въстание и моли братския руски народ да помогне за освобождение на българските си славянски братя. И заради това турската власт първоначално го осъжда на смърт, а впоследствие на заточение в Диарбекир. После той е освободен и обявен за първия български екзарх. Извън това, Антим е председател на първото Велико народно събрание, той е едни от бащите на новата конституция на България и по всяка вероятност наистина е питал Дондуков този въпрос, може би в резултат на това, че веднага след Освобождението на практика има едно подчертано администриране от руска страна, докато се създава и изгражда администрацията на освободената вече България. Така че сигурно е имало диктат и това е накарало Антим да зададе този въпрос към княз Дондуков. Но отново подчертавам – отношението му към Русия винаги е било като към освободител и като братски народ.
„Не подценявайте мюсюлманския фактор – той е на границата ви”, Ви казва бившият вече шеф на КГБ ген. Крючков, малко след като излиза от затвора преди четвърт век.
Да, наистина преди 25 години, малко след като Владимир Крючков излезе от затвора заради опита му да бъде свален Горбачов, при нашата среща той сложи едно от ударенията от опасността от радикалния ислямизъм, който започва да набира сила и в Турция. Още преди четвърт век генерал Владимир Крючков ясно е виждал заплахата за България. В този смисъл повечето неща, които се случват днес, са дългосрочни проекти и активни мероприятия на службите. Това разкривам в книгата, която излезе миналата година – „Тайните операции, които промениха света“.
Каква е ролята на жената до разузнавача?
Разбира се, че за разузнавача това е изключително важно. Като говоря за жена, имам предвид съпруга, която осигурява спокойствие, осигурява тил на разузнавача, докато е навън. Приема грижите в семейството, освобождава го от всички битови задължения. Затова ролята на жената има много голямо значение. Ролята на жените в разузнаването също е много интересна – имал съм разговор с българска, руска и американска „нелегалка”, именно да се види ролята на жените в разузнаването. В отделна глава на най-новата ми книга „Жената до разузнавача” е третиран и въпросът за секса в разузнаването в различните му аспекти. Но за това ще говорим в някой следващ разговор…