Мирела Иванова води своя коментарна рубрика в Дойче Веле. Тя е и дългогодишен литературен наблюдател на вестниците "Стандарт" и "Капитал". Автор и сценарист е на два документални филма за патриарха на българската национална литература Иван Вазов: „И мойте песни все ще се четат“ и „Великите българи: Вазов“, автор и сценарист на документалния филм „Град от думи. Работи като главен уредник на къща музей „Иван Вазов“. Пише литературна критика и публицистика, превежда от немски.
Нейни стихове са преведени на всички големи европейски езици и са включени в множество антологии. През 2000-та година хайделбергското издателство „Вундерхорн“ отпечатва сборник с избрани стихотворения на поетесата в превод на Норберт Рандов под заглавие „Самотна игра“, който претърпява две издания. Мирела Иванова е единият от двамата членове (другият е Бойко Ламбовски) на групата за поетичен пърформанс „Петък 13“. Заедно с Бойко Ламбовски е автор и водещ на телевизионните предавания „Петък 13“ и „Остров за блажени“ по Българската национална телевизия
Покрай размахването на палки и жестокия побой, нанесен преди броени дни от едни мутри над мъж и жена заради сигнал с клаксон, в България настъпи истинско брожение от страхове, възмущение, прокурорско-меверейски съвещания и изказване на противоречиви или скептични твърдения от всевъзможни "амвони". Едни смятат, че се връщаме в 1990-те, с белезите на насилническия хаос и всепозволеността, според втори – никога не сме напускали 1990-те и мутрите са само най-видимият и повърхностен пласт на злото, своеобразен отдушник, според трети пък, МВР служи като кортежна и охранителна армия на разни безобразници и по същество ги пази от самото себе си. Най-интересно обаче е мнението на т.нар. Ториното, работодател на биячите и дясна ръка на т.нар. Баретата. На въпроса защо е назначил за свои охранители криминално проявени, той отвърна с риторичния въпрос: "Че има ли някой в България да не е криминално проявен?".
Какво се промени от 1990 насам?
И все пак по нещо несъмнено сме се оттласнали от 1990-те и сме продължили нанякъде: гаражната търговия почти е победена от големите търговски вериги, частният интерес е надвил общия, Кремиковци не съществува, имаме метро в столицата за повече от три спирки, Черноморието е почти изцяло бетонирано, България е член на НАТО и ЕС, надеждите съвсем са отънели и енергията е изтекла в подвижните пясъци на подмяната.
По нещо обаче сме останали в 1990-те и това са май именно мутрите, но и очакването на чудеса. Всъщност тези два "жалона" са сплетени и опредметени на много места в България в единен символ: за първи път се сблъсках с него в Кръстова гора, където мултигрупата бе "екскортирала" целия поклоннически път с безвкусно изографисани параклиси. Днес, разбира се, повечето мутри са подменили анцузите с униформи, че и с маркови дрешки, автопаркът на подземно-надземния свят е модернизиран, обзаведен с щастливи номера, специални палки и недосегаемост и с все същия насилнически маниер прегазва правила, закони, съдби на хора. Държавата и институциите изглежда не могат или не искат да се справят с престъпния свят, затова и изявленията, и акциите, и списъците, съставяни и недосъставени открай време не внушават елементарна сигурност, а за респект изобщо не може и да се говори.
Накъде вървим?
Особено добре сме съхранили глуповатата наивност от пренатегнатия хаос на 1990-те, нагнетена с първосигнални мистики и езотерики. Е, трудно вече на някой огромен площад ще се събере хилядно множество, което да немее пред проповедта на някой световен сектантски шмекер, обещаващ слепите да прогледнат, сакатите да проходят и прочие. Обаче врачки и баячки, рейки-практиканти и пророци, нумеролози, астролози, предсказатели и лечители продължават да са обичаен "пейзаж" на хоризонта, защото остава нагласата да се произведе чудо от някого, да ни реши живота в миг, да ни разбогати, излекува, стори щастливи. Естествено, тук не говорим за дълбоката религиозна вяра, осланяща се на общочовешки и морални ценности и добродетели.
По нещо сме се върнали и по-назад от 1990-те, но това е друга, още по-тъжна тема, и да не я подхващаме…