Два дни по-рано протестиращ варненец бе отстранен от сесията на Общинския съвет, независимо, че тя е публична, тоест достъпна за всички граждани. На всичкото отгоре, Масис Бояджян бе привикан в полицията и след това осъден по най-кратката процедура - административно. За какво обаче?! За грубо нарушаване на обществения ред, от една страна, а от друга, забележете – за поругаване и незачитане символите на държавната и местна власт.
Всичко това обаче бе „квалифицирано” и подведено под отговорност по Указа за борба с дребното хулиганство, така че да се запуши устата на недоволния гражданин с едно леко предупреждение. Защото административните наказания са всъщност леки, а въпросният Указ – една нормативна уредба с, както става ясно, многостранно приложение.
Какво следва от всичко това?! Две неща. От една страна, приспива се и без това не особено будната гражданска съвест, ограничаваща претенциите си до платените сметки за ток и пълния хладилник. За протестите повечето от нас, уви, не искат и да си спомнят. И както една позната от така наречените „журналистически среди” се изрази, Грамадата, напомняща за тях, пречела, защото била „депо за строителни отпадъци”. Така обаче се заличава паметта, омаловажават се проявите на дух у българина, обезличава се смелостта да се изправиш сам срещу хилядите несправедливости на българското всекидневие.
Втората страна на въпроса е не по-малко тревожна. Защо трите власти – законодателна, съдебна и изпълнителна, така вкупом и „по мъжки” скочиха да се саморазправят с един човек, изразяващ гражданска позиция?! Защо са така симбиозни, така единодушни в превратното тълкуване на неудобните събития? Точно тази симбиоза и изключително бързата намеса на съдебната власт в услуга на местната изпълнителна и законодателна говори само за едно – демокрацията у нас е крайно застрашена.
След като се създава прецедент – един мирен протест (гражданско право, уж защитено от Конституцията и Наказателния кодекс на България), се тълкува като нарушаване на обществения ред и още повече – като поругаване на символи на държавността, което изобщо не е нещо безобидно, трябва да очакваме, че ще се изгради и практика. Може да се стигне дотам съвсем скоро всички протести срещу властта, която и да е тя, да се тълкуват като посегателства срещу държавата, като бунт и опит за преврат.
Когато през 1924 г. Обикновеното народно събрание гласува Закона за защита на държавата, това е било именно за да се уреди законодателно „саморазправата” с всички политически противници на властта. Това е най-старият и доказан от практиката способ – единение на законодателната, съдебната и изпълнителна власт. Свидетели сме днес, че се обсъжда също приемане на законови разпоредби, уреждащи въпроса за критиките срещу властта в интернет. Трябва ли това да ни оставя безучастни и най-вече спокойни за бъдещето на българската демокрация? Категорично не!