До сегашното абсолютно блато стигнахме след 26 години обезценяване на висшето ни образование. ВУЗ-овете масово приемаха и продължават да приемат студенти, единствено и само с оглед на финансовата си издръжка, тоест, за да го има университетът, а преподавателите да запазят работните си места.
Застъпвам се така остро за последните остатъци от българското образование, защото ако ги разпилеем днес, после ще трябва наново да се градят основите, а това значи да се търсят отвсякъде, с риск да бъдат подменени, онези парченца, които изграждат реалната картина на онова, което сме. Ето една Македония – колко фалшификати и какъв срам! Липса на идентичност, която много трудно може да бъде преодоляна.
Все пак ще дам примери, защото иначе ще изглеждам голословна. Културата е плод на образованието преди всичко. Защото всеки може да има дарба, но дарбата трябва да се развие, да се шлифова – точно като естествения диамант.
Нагледах се на посредственост, граничеща, а и често преминаваща в простащина. Липсата на елементарна просветеност, тоталната обърканост на понятийната система на българина доведе до невъзможност за правилно, дори за формално логично интерпретиране на определени факти и знания за света. Говорим през последните години за духовност, четем масовата окултна литература, която също е посредствена в по-голямата си част, но сме лишени, в мнозинството си, от инструментите, с които да я разберем. Резултатите от всичко това са плачевни, трагични.
Преди години станах свидетел на ситуация в Медицинския университет във Варна, където бях повикана в качеството си на юрист. Студентската общност искаше да защити някакви свои права, които обаче, погледнати една идея по-отстрани, изглеждат направо безумни. Тези претенции, защото това са претенции, сега ме карат да си задам въпроса колко ли млада и наивна съм била по това време, та да участвам в подобна дискусия. Тогава студентите искаха нещо много просто, нещо много младежко – да преминават курсове на обучение с невзети изпити, много на брой. Един възрастен преподавател по анатомия ме спря за разговор след това и ми заяви, че същите тези хора ще станат лекари, хирурзи и т.н. От тях ще зависи животът на много пациенти, ще определят човешки съдби. По-късно се убедих в това в пълнота, на собствен гръб, както се казва. Например, оказа се, че началникът на гинекологичното отделение във Военноморска болница, който също е продукт на това наше „ново време” и ново образование, не спазва дори елементарните разпоредби на Закона за народното здраве. Това убива хора, повярвайте ми!
Юристите масово, завършили по абсолютно същия начин, с протекции, с безхаберие, по-късно бяха назначени на ред места, знакови в правосъдната ни система. Всички сме свидетели на резултатите от това.
Филолозите – учители, каква трагедия! Да завършиш Българска филология само за да имаш висше образование е едно от най-срамните и трагични неща, които могат да се случат в човешкия живот. Защото родният, майчиният език, е свещен. Виждаме какви са резултатите в средните ни училища – няма кой да научи децата да обичат езика, да обичат българските приказки, българските песни. Няма кой да ги направи хора! И нека да не си обясняваме как това трябва да правят родителите – хора измъчени, съсипани, обезверени от безумно ниските трудови възнаграждения, от своеволията на мнозинството работодатели, от какво ли не, няма да изреждам...
Ще каже някой, че и учителите били хора. Да, хора са, но именно в образованието е най-недопустимо да влизат такива, които нямат вяра, нямат идеал, нямат призвание за тази професия. Защото това е най-висшето, най-красивото призвание – не да учиш на знания, а да предадеш идеал, вдъхновение, светоглед. Да дадеш на идните поколения смисъл за човешко съществуване.