Почти винаги, когато става въпрос за насилие, дори и да не е на стадиони, зали и други спортни площадки, футболните фенове или хората от агитките са тези, които са посочвани като виновници, инициатори и носители на някаква агресия. Защо смятате, че имате подобен етикет?
Това е една грешна представа, която е изродена или ако трябва да се изразя по-въздържано – наложена от властта в България, защото ние, феновете, може би сме единствената група от хора, която тя не можа да подчини. Винаги поставяме проблемите ребром и си казваме нещата точно в очите и с истинските им имена. Явно непримиримостта на феновете да търсим и казваме истината ни прави неудобни за властта и лоши в очите на другите. Може би именно затова все сме неудобни на някого и са решили ние да сме черното петно на обществото. Така откакто съществува думата „фен”, тя винаги е свързвана с „хулиган” и „престъпник”.
В тази връзка вие, заедно с част от момчетата от „Дунав завинаги” участвахте дори във форум по проекта на Българската федерация по баскетбол „Фенове срещу насилието”. Какво мислите за този проект?
Стартира нещо, което може да стане наистина много сериозно. За начало тези беседи, които организират са добри, но трябва да имаме повече контакти с други фенове. Дори и не само под формата на срещи и дискусии, а може и някакви състезания по баскетбол например. В тези срещи трябва да участват и представители на полицията и на охранителните фирми, а дори и на съдиите и на БФБаскетбол, защото монетата винаги има повече от една страна.
Какво смятате, че може да се направи в тази посока, за да се намали тази агресия и да се премахне този етикет от вас?
На първо място трябва да се каже ясно, че това е проблем. Всеки казва, че няма никакъв проблем, докато нещо не се случи и почват да се търсят виновни фенове.
Виждате какви проблеми се случват на улицата. Агресията е там и тя не тръгва винаги от нас – феновете, за да се търсят подобни причини.
Всеки е излязъл с някакви оръжия, палки, боксове, ножове. Не минава ден – два и се случва някакво сбиване, което за съжаление понякога води и дотам някое семейство да загуби свой близък. Тези неща трябва да се изкоренят. Те не тръгват от футбола или някакво там хулиганство, а от самото общество.
За съжаление, не липсват и младежи, които попиват всичко най-лошо. Явно така им е по-лесно. Трябва обаче да се тръгне в друга посока и да пречупим мирогледа на тези младежи, който към момента е много черен.
Каква посока имате предвид?
Ами, то обществото отдавна е изтървало децата си. Ситуацията в България е много трудна и хората се чудят как да вържат двата края, а в същото време трябва да мислят и за възпитанието на децата си. Явно не са малко хората, които не успяват да се справят и с двете задачи, а някои са се отдали и на някаква алчност и децата им израстват на улицата. Улицата може да е пример и място за изграждане на характер, но в този случай и тя върви в грешна посока.
Как един фен клуб като организация и в частност как „Дунав завинаги” може да помогне за подобряване на тази картина?
Смятам, че едно добро начало е да заявим категорично и дори да даваме добър пример като ходим без подобни боксове, палки и ножове по улицата и съответно на стадиона. От Сектор „Г” имат подобна инициатива, която бе обявена наскоро. В тази връзка се чудя, че защо ти е да тръгваш с бокс или нож на мач? – На война ли отиваш? Нима не отиваме там преди всичко, за да подкрепим своя любим отбор.
Наясно съм, че и обстановката е такава, че и с тази „бежанска вълна” и всичко, което се случва покрай нея, хората започнаха да се притесняват все повече за своята безопасност.
Някои младежи обаче преекспонират нещата и се чувстват задължени да носят постоянно нож или бокс у себе си. Така обаче неизменно се случва дотам да пострадат невинни хора.
Агресията всъщност се е пренесла от улицата на трибуните на стадионите и в залите, а не обратното, както някои хора смятат. Защото явно има хора, които идват на мачове с насъбрана агресия от улицата или някъде другаде отвън и някакво оръжие, бокс или нож. Ние обаче трябва да ги спрем. Трябва да се почне отнякъде и може би това трябва да е първата стъпка. Да дадем пример като изчистим агитките от тези неща. Трябва да кажем „А”, за да последва „Б”, „В”, „Г” и т.н. и да изнесем този пример на улицата – да покажем, че можеш да защитиш позиция, да окажеш подкрепа и без агресия и оръжие.
Въпреки мисленето на тази власт, за която ние все сме черното петно в обществото, ние сме доказвали неведнъж, че можем да сме добър пример за много неща. Щом тази власт не може да се справи с някои проблеми, защо пък ние да не дадем добър пример и да помогнем да се справи.
Когато работим заедно, могат да се получат много хубави неща и да се изкорени този лош пример, който се е създал у младото общество.
Как стоят нещата със срещите на стадиона и в залата в Русе?
Създали сме си определена организация. Подкрепяме футболния отбор почти навсякъде. Има такива, които не пропускат мач и на женския баскетболен отбор с името „Дунав”. Тепърва тази пролет ни предстоят и срещи на футболния стадион срещу отбори, които ще имат и своите гостуващи агитки в Русе. Тогава ще си сверим часовниците.
През есента имахме гости от Плевен и с тях се получи нещо страхотно – имахме своите съвместни скандирания, посветени на България. Надявам се да продължим с тази възходяща линия да даваме добър пример през пролетта и наесен в „А” група.
В този ред на мисли, какви са вашите очаквания за футболната и баскетболна пролет в Русе?
Започвам от футбола, за който ще изкажа едно мое лично мнение. Надявам се д-р Симеон Симеонов да не ми се разсърди за сравненията, защото не са с лоша умисъл. В началото сякаш всичко започна като хоби, т.е. като рибар, който отива за риба. В началото нещата не бяха добре, първият път не влязохме нормално в „Б” група и там всички преживяхме разочарования. Нещата обаче се промениха. Рибарят започна да подобрява нещата – сложи макара, корди, за разлика от някои „спонсори”, които имитираха дейност и реално дори нямаха кукичка и тежест. Така сега рибата е почти на практика закачена, остава да се издърпа до брега. За целта обаче повече хора трябва да помогнат на рибаря, да подадат един манчок. Да поясня, че този манчок се използва когато се хване голяма риба, която наближавайки брега постоянно буйства. С този „уред” се помага, рибата се вдига и се изкарва навън.
Ролята на обществеността в Русе и по-широкия кръг от хората с по-големи възможности и влияние е да хванат този манчок, за да изкарат тази наистина трофейна риба.
За по-нататък пожелавам на рибаря яхта и защо пък не европейски риби.
Колкото до баскетбола, регламентът позволява да имаме леки криволичещи стъпки по време на сезона. В неговия край обаче съм сигурен, че ще имаме трофей.
Значи предвиждате дунавски празненства в края на пролетта?
Да, но пак казвам, че не трябва да чакаме наготово нещата да се случат отсамосебе си. В случая и да чакаме държавата да отпусне помощта, която е обещала за стадиона. Ние трябва да сме подготвили през това време конкретен план и проект за ремонт, с който да се покрият съответните лицензи, защото рискуваме да играем на друг стадион. Предпочитаме нашата къща да си я постегнем, за да можем да посрещнем гости.
Много важна е и детско-юношеската школа. Радвам се, че се работи сериозно в тази посока, защото имаме нужда люпилнята да започне да създава малки „дракончета”.
Пак казвам обаче, че е необходима и помощ, а не да се гледа отстрани.
Защото съединението прави силата.
През тази година Русе е обявен и за „Европейски град на спорта за 2016 г.”. Какво очаквате да се случи през тази година в Русе?
Трябва това да се превърне в трамплин, а не да остане само титлата, след която да зее една дупка.
Според мен най-важно е да има наистина по-голяма масовост. Да има повече събития, които ще увлекат повече деца към спорта – да събудят интересa им, да разберат те колко хубаво нещо е спорта и още от малки да се интересуват, да следят спорта и да спортуват, разбира се.