Г-жо Апостолова, напоследък често ставаме свидетели на много силна агресия. Например – случая с младежа, който преби възрастен мъж в бургаски автобус пред очите на останалите пътници, случая с убитото момче във Враца, както и този с пребития до смърт поморийски журналист Стоян Тончев и още много други посегателства срещу личността. Какво може да отключи подобна ярост? На какво се дължи тя?
Случаите, които споменавате са различни от гледна точка мотивите на агресорите, но е факт, че са посегателства върху личността. Толкова много примери на агресивни хора и постъпки има в последно време, а формите на агресия стават все по-повече и по-разнообразни.
Питате ме, как се отключва яростта и на какво се дължи? Ами дължи се на факта, че нещо е нарушило нашето благополучие. Не сме получили това, което сме искали, към което сме се стремили, което смятаме, че сме заслужили. Гневът става наша реакция на всяко разочарование или несъответствие с нашите желания. Няма спор, че агресивното отношение има голям ефект върху другите и това е лесно достъпен начин, за да се почувства човек значим и властен. По друг начин не би го постигнал. Агресията е станала норма на поведение в наше време и единствено чрез нея човек постига целите си, което е много жалко.
Какъв е психологическият профил на агресивните хора, нещастни ли са те по презумпция?
Моите наблюдения са, че когато един човек няма комуникативни умения, когато е по-ограничен и му липсват знания за неговата същност, той е по-податлив на разрушителни тенденции. Такъв човек е по-склонен към афекти. Неговите емоционални преживявания се характеризират с бурни избухвания, които го завладяват изцяло. И в това състояние такъв човек губи контрол над себе си и става физически агресивен. Разбира се има и словесна агресия, почти всеки човек я използва и се явява един от големите проблеми на нашето време.
Какви са най-честите случаи във Вашата практика? Търсят ли помощта Ви родители, които имат проблеми с поведението на децата си?
Случаите в моята практика са различни. Но ако говорим за проблемни деца, то искам да споделя, че децата копират поведението на възрастните. Каквото виждат у големите, както се държат възрастните, така се държат и децата. Ако анализирам процеса на общуване на децата с възрастните, бих казала, че при децата, когато нещо ги измъчва и не могат да го изрекат, те емоционално съобщават своите преживявания. Може да е невербално, може да е с помощта на кодиран текст. Нашето неумение да разберем истинското състояние, показва на детето, че то не е било разбрано, и остава само с тревогата, болката и обидата си.
Агресивното поведение на децата е вик за помощ, за внимание към техния вътрешен свят, в който са натрупали твърде много разрушителни емоции, с които не могат да се справят сами. Затова нека възрастните да се опитват да проявяват внимание към чувствата на децата и да знаят че са пример за поведение.
Възможно ли е агресията да се предвиди преди да е станало твърде късно? Как може да се контролира? Вероятно подходите са индивидуални, но все пак.
Това, което може човек да направи, е да усеща границите на собствената си личност и да предусеща момента на атака. С други думи да е наясно до кой момент може да издържи на отрицателното въздействие отвън. Моят съвет е хората да са по-мъдри, по-търпеливи, да проявяват гъвкавост и да знаят, че има психологически защити, които са ефективни за тяхната устойчивост.
Какво показват вашите наблюдения – всички твърдят, че агресията ни залива, но така ли е наистина или преди просто не се е говорело по тези теми в близкото минало?
Агресията я има откакто свят светува, тя е форма на отстояване на собствените нужди, но по враждебен начин. Но сега наблюдаваме, че все по-често се посяга на най-ценното - на здравето и живота, т.е. големият проблем е какво става с нас, с нашите морални ценности? И докато през последните години си затваряхме очите, приемайки агресивността като обикновено поведение, то сега виждаме резултата, който никак не ни харесва.
От какво „боледува” обществото ни и каква вина носи?
Обществото ни „боледува” от психотична тревожност. Средата, в която живеем, е все по-несигурна. Налице е социална несправедливост. Хората изпитват страх да осмислят реалностите такива каквито са, страх от унищожение, загуба и смърт. Наблюдава се една тенденция за регрес към прости йерархични модели на власт. Липсва вяра в институциите, хората са незащитени. Работещите в институции не се чувстват като длъжници на гражданите, а имат такава властова нагласа, че гражданинът зависи от тях.
В институциите се появява мания за величие, чувство на всемогъщество. Развива се подозрителност, параноичност, недоверчивост, развива се егоцентричността. Липсва чувство за реалност, усещането е за контрол над съвкупния обществен живот. На обикновения човек не му остава нищо друго, освен да е зависим потребител на услуги, да мълчи или да се нагажда ,трябва да започне сам да отстоява правата си.
Защо българинът се страхува да прибегне до помощта на психолог? Този модел работи повече от успешно в останалите страни.
Всеки може да ползва услугите на психолог, за да се справи със своите житейски затруднения. Психологическата помощ има за цел поддържане на психическото равновесие. Аз имам 18-годишна практика в помагането като професионална дейност и приемам всеки, който иска да разреши проблемите си.
Може ли да се направи обобщение кои са по-агресивни – мъжете или жените? Има ли значение възрастта?
Няма значение възрастта и пола. Човек попада в капаните на своята агресивност, когато се почувства заплашен, наранен, уязвим, безсилен. Ако агресивността е станала част от собственото ни поведение, при възникването и на най-малката трудност и при усещане за безнаказаност, вероятността от агресия се увеличава. Добре е да си дадем сметка за двойствената природа на човешката психика – на съществуването на доброто и злото във всеки от нас и да изберем кое да развиваме в себе си.
Насажда се мнението, че българинът не е щастлив човек. Така ли е всъщност?
Щастието е субективно състояние. Но това, което хората споделят с мен, независимо от възрастта, опита, социалния статус и образование е, че се чувстват по-скоро нещастни. Трудно им е да живеят в тези условия. Младите хора или нямат работа, или имат, но с твърде ниско заплащане, за да издържат себе си и семействата си. Пенсионерите мизеруват с минимални пенсии и не получават онова спокойствие, за което са мечтали и работили цял живот. Хората все повече изграждат висока бариера на враждебност между себе си и останалите, като така се опитват да се защитят.
Но ако оставим настрана материалния аспект и погледнем от друг ъгъл, то за да бъде човек щастлив са нужни активност и желание да се справя с предизвикателствата във всеки етап от живота си. Да изгражда трайни, топли и пълноценни взаимоотношения.
Да се радва на живота и на всеки миг от него, защото ни е дар от Бога.
Много млади хора се самоубиват, изпадат в депресии … Има ли остров на спасението и можем ли да се научим да бъдем щастливи и позитивни?
Суицидното поведение е един от параметрите, с които се оценява психичното здраве. За България това е проблем с непрекъснато нарастваща значимост.
Причините са различни: социално-икономически, демографски, психологически. За повечето хора са нормални депресивните преживявания, които зависят от житейските събития. Всеки може да се депресира, ако е самотен, неразбран, с ниско самочувствие, без работа, без пари, изчезнал е интересът му към външния свят, загубил е способността да се радва на живота.
Ако се огледаме около себе си, ще видим доста хора, които отговарят на това описание, особено в днешно време, когато изборът е само между агресия и депресия. Оцеляването ни зависи от личното самопознание и личната отговорност, защото само така човек може да придобие контрол върху себе си и обществените процеси. И в този смисъл може би търсенето на позитивизъм включва онази загриженост и за себе си, и за другия, за да има добри човешки отношения.
Междувременно Topnovini.bg пусна анкета „Страхувате ли се от насилие на улицата?” До този момент 79 % от анкетираните са отговорили с „Да, но се опитвам да не мисля за това”, 13 % са дали отговор „Да. Разчитам само на себе си и нося оръжие”, 6 % са гласували за „Не. Подобни неща се случват изключително рядко”, 2 % от анкетираните посочват „Не. Полицията ни пази” и 1 % - „Нямам мнение”.