Всичко започва с едно телефонно обаждане в петък, когато съм дежурен. Моят редактор ми казва, че в 10-ти район на Париж се чуват изстрели. Това е всичко, което знам, докато се втурвам навън. Може да е всичко - атака, престрелка, обикновен криминален случай.
Колегата ми Кензо Трибуляр и аз сме сред първите, които пристигаме на мястото. Около Двореца на Републиката цари невъобразим хаос. Паникьосани хора тичат във всички посоки, но ние все още не знаем защо. Говорят за стрелба, но ние не чуваме никакви изстрели. Около нас се усеща слепият ужас от неизвестното.
Внезапно аз и група минувачи сме изтласкани от полицията в един ресторант. Нямам никакво желание да остана там. Искам да изляза на улицата и да си върша работата, но нямам избор. Полицаите са получили нареждане да ни държат настрана от опасността и не искат дори да ме изслушат.
Оставам повече от половин час, натъпкан в подземието на някакъв ресторант, преди най-накрая да се споразумея с тях да ме пуснат на свобода. Полицаите се изключително напрегнати, опитват се да ме убедят да не го правя, но все пак ме пускат.
Пак съм на улицата. Правя няколко снимки на Двореца на Републиката и на пространството около него, за да илюстрирам създалата се паника. Онова, което виждам е, че и минувачите, и техните спасители от силите за сигурност бягат във всички посоки.
Междувременно се добирам до още информация за онова, което се случва в Париж. Разбирам, че има заложническа драма с убити в концертната зала Батаклан, недалеч от мястото на което съм. Полицейски кордон блокира достъпа до мястото, но успявам да си пробия път.
Избирам позиция – близо до театъра, откъдето мога да наблюдавам почти всичко и решавам да остана там. Ако ако мръдна – рискувам или да пропусна нещо, или да бъда изхвърлен от района. Така че оставам там 5 или 6 часа и снимам онези, които успяват да се измъкнат.
Следващите няколко дни чувам хората да говорят за „сцени на война“ и „ситуация на война“. Но погледнете нещата в перспектива. В петък, 13 ноември, ние станахме свидетели на серия терористични атаки в Париж, клане на сляпо, най-ужасните атаки, на които френската столица е била свидетел след Втората световна война. Но това не е война.
Война е тази, която съм отразявал в Ливан, в Чад и съвсем наскоро в Украйна, когато ежедневието ти минава в страх да не бъдеш убит и в нито един миг нямаш сигурност, че ще оцелееш. Война е, когото гледаш как хората около теб падат, улучени от куршуми, а снаряди валят над главата ти. Война е, когато във всеки един момент рискуваш да попаднеш в ръцете на някой изолиран стрелец или луд маниак, от онези, които се вихрят в повечето конфликтни зони в света. Война е, когато не можеш да разчиташ на полицията да ти осигури защита, когато виждаш хиляди бежанци по улиците.
В известен смисъл, разбира се, това в Париж е война. Франция воюва срещу тероризма. Ислямска държава ни обяви война. Война е, в политическия смисъл на думата и в разгара на събитията, много хора могат да се подведат и да използват тази дума, за да опишат случилото се в Париж.
Но в Париж, противно на истинската война, полицията и спасителните отряди могат да си вършат работата, да създават периметри за сигурност, да осигуряват защита на обикновените хора, да лекуват ранените, да вдигат телата на мъртвите от улиците. Дори в разгара на драматичната нощ на 13 ноември, повечето от бистрата и ресторантите в Париж работят, а в други части на града ситуацията е напълно нормална. Два дни по-късно - животът се връща към нормалното.
Ние, фотографите често сме свидетели на доста емоционални и тежки сцени. Но след онази вечер на терор опасността вече я няма. По време на война е съвсем различно - носиш бронежилетка, каска и непрекъснато си в паника, че си мишена. Така, че колкото и трагични да бяха атаките в Париж, не искам да говоря за война и няма да го направя. Война ще бъде ако всеки ден има такива кървави бани и продължават седмици наред. Няма никакво съмнение, че онези, които предизвикаха тази трагедия са целели да се случи точно това. Но за щастие случаят не е такъв.