В топурдията покрай всякакви битовизми – местни избори, цена на купените гласове, потулване на информацията за контролирания вот и др., публиката загуби интерес към правосъдието и неговото състояние.
Прекрасна възможност за поддръжниците на статуквото да се опитат да възстановят позициите си отпреди проактивното положително становище на Венецианската комисия, определението на Конституционния съд за недопустимост на предварителното тълкуване, активната европейска и международна поддържка на незначителните промени в конституцията, гласувани на първо четене. И те незабавно се възползваха от нея.
Най-ярко се изяви новоизлюпената партия АБВ, която се държи като политически авангард на прокуратурата. В стремежа си по всякакъв начин да запази доминиращото влияние на прокуратурата върху съда АБВ внесе предложение за изменение и допълнение на приетите на първо четене норми на Законопроекта за изменение и допълнение на конституцията. В съдържателен план това предложение напълно обезсмисля както разделянето на Висшия съдебен съвет (ВСС) на съдийска и прокурорска колегия, така и широко прокламираното засилване на професионалното присъствие в съдийската колегия, представляващи целта и сърцевината на предложението.
Зад фасадата на борба за опазване на независимостта на прокуратурата предложените промени съвършено съзнателно потъпкват всяка възможност за постигане на независимост на съда. При това с мотиви, които обиждат интелекта на мислещата част от нацията. Предложенията на АБВ предвиждат съдийската колегия да се състои от шест съдии, избрани от общото събрание на съдиите, шест избраници на Народното събрание и двамата служебни членове на ВСС по закон – председателите на Върховния касационен съд (ВКС) и Върховния административен съд (ВАС). Каква е причината да се пробутва тезата, че двамата председатели са част от съдийската квота и поради това ще гарантират мнозинството на съдиите в професионалната съдийска колегия, никой не си прави труда да поясни, защото трудно се обяснява необяснимото.
Председателите на върховните съдилища не могат да бъдат интегрална част от съдебната квота, защото тяхното участие във ВСС, съответно в съдийската колегия, не зависи от волята на Общото събрание на съдиите – единствения орган, на който конституцията предоставя конститутивна компетеност за избор на представители на съдиите във ВСС. Според международните стандарти съдиите – членове на ВСС трябва да бъдат избрани от съдии. Заемането на председателските постове във ВКС и ВАС не е резултат на избор на съдиите, а практическата възможност професионалната общност да влияе върху този избор при досегашните правила е нулева.
В следдеветосептемврийската история на правораздаването в България председателите на върховните съдилища са в подавляващото си мнозинство несъдии. Румен Янков и Константин Пенчев са изключения, които потвърждават правилото. Заварената процедура по номинирането и назначаването им превръща председателите на върховните съдилища в своеобразна кръстоска между държавен служител и политически функционер, за сметка на присъствието им в съдебната зала и съдебния процес. Затова способстват и устройствените и процесуални закони, които предоставят упражняването на съдийската професия от председателите на личния им избор, превръщайки го от задължение в избор по желание. Като прибавим и това, че "двамата големи“ не могат да имат представителни функции по отношение на общността на мнозинството от съдиите в държавата извън ограничения състав на ВКС и ВАС (по-малко от 10 % от съдиите в страната), става безпределно ясно, че изкуственото им "пришиване“ към съдийската квота означава опит за завоалирано запазване на статуквото.
Очевидно контраверсните позиции на двамата председатели към предложенията за реформа ярко илюстрират и аритметичната вярност на такъв извод, ако се приложи към действащия състав на ВСС и актуалното поведение на неговите членове.
Всъщност в бъдещата промяна се залага квотата на съдиите да зависи от двама по същество държавни чиновници, които, освен всичко друго, не намират нищо нередно в това, също като главния прокурор, да си общуват неформално с представителите на изпълнителната власт, на политическите партии и организации, без да дават обяснение на публиката дали това общуване не е по повод на настоящи или бъдещи съдебни производства и за кои конкретно производства става дума в тези разговори.
Още по-мракобесно е предложението всички решения с правно значение за съдбата на съдиите (като професионална общност и физически лица), съда (като институция) и съдебните служители да се приемат от Пленума на ВСС, а това означава да зависят в най-съществена степен от волята на прокурорите и следователите в прокурорската квота. Тук е мястото да припомня един въпрос, който задавам от известно време, без да получа дори опит за смислен отговор – защо във ВСС има толкова много прокурори и следователи, след като тяхната работа в областта на наказателното и административно правораздаване има обем по-малък от 1/3 от общата правораздавателна дейност на съдилищата в държавата? Последиците са видими с просто око – при очевидната фактическа зависимост на прокуратурата от изпълнителната власт да се запази възможността за контрол върху ВСС и поведението на бъдещата съдийска колегия.
Другият актуален въпрос е дали АБВ е единствената политическа организация на прокуратурата или и други политически сили ще се проявят като такива? Близкото бъдеще ще покаже.