Занимавате се от години с това да обясните по забавен и разбираем начин на децата как функционира природата и да ги провокирате да харесат науката. В този смисъл откриването на първия детски научен център у нас - „Музейко“, сигурно е емоция и за Вас. Имаше ли нужда София от такъв музей?
Музеят беше необходим, защото както знаем, в България да си учен не е една от най-интересните професии и децата много рядко си избират да станат учени, дори да имат интереси в тази област. Липсват ролевите модели за децата- хората, на които да се възхищават те, за да искат да станат учени. Детският научен център поставя в центъра си успешните учени на България. Какви по-добри ролеви морели от тях? Има редица причини нещата в България да са по този начин. Една от тях е как стоят нещата в нашите научни институти и лаборатории. От някъде обаче трябва да се започне с промяната. Това предстои и в България. Има обществена нагласа както и определени изисквания от Европейския съюз това нещо да бъде променено. Този научен център стана благодарение на необходимостта от него в град като София.
Също, да не забравяме, че създаването на Музейко създава конкурентна среда сред музейте в България.
Вие сте един от учените, които станаха лицe на „Музейко“ и участвате в проекта още от възникването на самата идея. Как ще провокирате малки деца да разберат научни процеси, които понякога са твърде суха материя дори за възрастните?
Това е едно цяло изкуство – да направиш нещо сухо и сложно интересно и достъпно за всички. Моето участие наистина е от възникването на самата идея. Весела Герчева, която е директор “Програми и изложби“ на музея, ми се обади и ме покани да участвам в една изложба. Тя знаеше за био игрите за деца, които организирам. След изложбата ме поканиха да съм консултант по съдържанието в „Музейко“. Така станах едно от лицата на учените, които присъстват в музея.
Един такъв научен център дава една надежда за бъдещето на науката у нас и стимулира любопитството на децата да се интересуват от света около тях, да бъдат любопитни, както и да не престават да задават неудобни въпроси, да правят грешки, но и да се учат от тях. Учените правят доста експерименти, повечето от които не са успешни. Така е и в живота- човек греши, важното е да се поучи от грешката си и да продължи напред. Научният детски център ще работи в тези насоки и точно затова е една прекрасна крачка напред.
Като млад учен вече сте навлязла в професията, при това сте наясно с действителността и в България, и в Германия. Какви са впечатленията ви от бъдещите учени, има ли интерес към тази сфера и доколко младите хора у нас успяват да се реализират?
Всеки ден се срещам с много млади хора и деца и знам, че България има голям потенциал. Виждам желанието им, емоцията в очите им и след това разочарованието, когато отидат в университета и там нещата не са така, както би трябвало.
Прави ми впечатление, че много млади хора имат мотивация и желание да правят това, което учат. Проблемите са много и не искам да акцентирам върху тях. По-скоро искам хората, от които зависи нещата да се променят наистина, да започнат да правят нещо в тази област. Младите биолози/химици имат бъдеще в България единствено в бизнес като фармацевтичните компании, биотехнологичните компании или такива свързани с клинични проучвания. Много голям проблем е, че не се залага на практическите умения, а на заучаването на неща. Всъщност това изискване да се заучи теорията не е напълно погрешно, просто не е достатъчно.
Темата за студентите, които излизат от българските университети с отлични дипломи и никакви умения на практика, е от най-дискутираните в сферата на образованието и бизнеса от няколко години. До степен да се превърне в една от най-сериозните спънки пред бизнеса в България. Какъв е примерът от Европа в това отношение?
В България има т.нар. популярна наука. Тя обикновено не е свързвана с нищо сериозно. Докато навсякъде по света дори има специалности в университетите, които се занимават с това да учат хората как да комуникират с науката по достоверен и забавен начин. Освен това, в по-развитите държави обществото плаща данъци за наука. Те знаят, че парите им отиват за научни изследвания и това дърпа самата държава напред.
Обществото иска да знае къде отиват парите му. Затова и учените трябва да се научат да представят сериозната материя на достъпен за обществото език, за да е информирано то. В България, това не е широко разпространена практика.
На студентите им трябва и по един ментор – да ги напътства, да ги мотивира, да казва какво им трябва още. Освен това шефовете на компании също не са без вина. Повечето от тях не разпознават кадрите си, както и правилните им роли в екипа. Разбирасе, да не забравяме на липсата на практика на повечето млади хора, както и манталитета им- на тях не им се работи. Но как иначе ще стигнат някъде? Това, което не разбират е че първо човек влага усилия, а след това жъне успех. Няма нищо лесно.
Проблемът с липсата на умения при вече дипломирани кадри бързо се задълбочава у нас. Заговори се за нуждата от коренна промяна в учебните планове на университетите. Има и по-крайни позиции, според които професионалното ориентиране трябва да се въведе като задължително и в началните класове. Какво мислите за това предложение?
Професионалното ориентиране в тинейджърска възраст е прекалено рано, според мен. Най-добрият вариант би бил на учениците да се предлагат практики в различни сфери и фирми, за да могат да опитат на практика точно каква е работата, какво трябва да притежават като умения и харесва ли им. Това е добро решение и ще работи за подрастващите ученици. Иначе, да се изисква от дете да знае какво ще прави през целия си живот е прекалена отговорност.