Представете си тяхното раздразнение, ако гражданите на най-тежко засегнатите щати (например Невада и Охайо) трябваше да се притесняват за смъртоносната прегръдка между дълга на техните щати и загубите на банките, които работят на тяхна територия.
В допълнение към това, американците са били пощадени от необходимостта да се сражават с централна банка, разтърсена от вътрешно разделение и склонността на Германската централна банка да лекува най-тежко засегнатите части на съюза като чужди държави, които трябва да бъдат фискално измъчвани, докато не се съгласят да се подчиняват на законите на макроикономиката.
През последните две години дебатът в Европа се фокусира изключително върху въпроси, които са технически и маловажни: ще има ли "условности", прикачени към закупуването на италиански и испански акции от Европейската централна банка? ЕЦБ ще надзирава ли всички европейски банки, или само "системните"?
Това са въпроси, които не би трябвало да са от някакъв значителен интерес, освен за тези с нездрав интерес към допирните точки между публичните финанси и монетарните политики. И въпреки това тези въпроси (и начинът, по който ще им бъде отговорено) по всяка вероятност ще се окажат също толкова важни за бъдещето на Европа, като договорите от Вестфалия, Версай и дори Рим. Затова са темите, които ще определят дали Европа ще се задържи цяла, или ще се разпадне от центробежните си сили, които бяха отприщени от катастрофата от 2008 г.
Дори и да е така, това не са теми, които заслужават да бъдат разяснявани тук. Всичко, което правят, е да отразяват една трагична и скрита реалност, която може да бъде описана с прости думи, без да се използват никакви жаргони: Европа се дезинтегрира, защото нейното строителство не е достатъчно солидно, за да издържи ударната вълна, причинена от смъртните мъки на това, което аз наричам Глобалният Минотавър: Система на неолиберален капитализъм, центрирана на "Уолстрийт", извличайки ползи от света от 1971 г. насам.
Очевидно е, че банкрутът на Мадрид и Рим нямат нищо общо с фискалното разточителство (да си припомним, че Испания има по-малък дълг от Германия през 2008 г., а Италия има последователно намаляващ бюджетен дефицит) и много общо с начина, по който макроикономиката на еврозоната разчита до голяма степен за търсенето на нетния си износ на Глобалния Минотавър. Веднъж, щом той се преобърна през 2008 г. и личните пари в брой на "Уолстрийт" изчезнаха, два ефекта поставиха Европа на колене.
Единият беше смъртоносната прегръдка на банкрутиралите банки и неплатежоспособните държави (започваща с Гърция, след това преминаваща към Ирландия, Португалия и продължаваща до Италия и Испания). Другият беше подобие на Минотавъра и неговата решителност да се придържа към своята опция за напускане на еврозоната като по този начин отрича всеки рационален план за ремонтиране на валутния съюз по устойчив начин.
По този начин въпросът остава: защо е такова съпротивление, в частност от Германия, към всяка идея, която ще сложи край на кризата на еврото? Стандартният отговор е, че Германия не иска да плаща за дълговете на периферните държави и ще се съпротивлява на всички ходове, които обхващат всички държави (като например създаването на банков или фискален съюз), докато не бъде убедена, че партньорите й ще се държат отговорно с техните подкрепени от Германия финанси. И докато това описва добре начинът на мислене на много северноевропейци, то няма връзка с въпроса. Помислете за следващия експеримент, който според мен помага да открием един по-дълбок мотив.
Представете си сцената, при която един смутен финансов министър влиза в берлинския кабинет на канцлера, носейки контролен панел с жълто и червено копче, и казва, че тя трябва да избере да натисне едното от двете копчета. Ето как той би й обяснил какво прави всеки един от бутоните.
Червеният бутон:
Ако го натиснете, европейската криза приключва моментално с цялостно увеличаване на растежа в Европа, внезапен срив на дълга за всяка държава членка под лимита й, определен от споразумението в Маастрихт, без болка за гръцките граждани (или за италианските, португалските или други), без германските и холандските данъкоплатци да трябва да дават гаранции за дълговете на страните (или банките) от периферията, лихвените проценти са под 3% в еврозоната, намаляване на вътрешната небалансираност на еврозоната и увеличаване като цяло на общите инвестиции.
Жълтият бутон:
Ако го натиснете, ситуацията в еврозоната ще остане малко или много такава, каквато е за десетилетие. Кризата с еврото ще продължи, макар и по-контролирана. И докато възможността за разпад, който ще бъде катастрофален за Германия, остава, шансовете са такива, че ако натиснете жълтия бутон, еврозоната няма да се разпадне (с малко помощ от Европейската централна банка), германските лихвени проценти ще останат много ниски, еврото ще бъде приятно отслабено (приятно от гледна точка на германските износители), обхватът на периферията ще е огромен (но не и взривоопасен), Италия и Испания ще навлезнат още по-дълбоко в спиралата на дефлация на дълга, която ще доведе до намаляване на техния национален доход с 15% през следващите три години, Франция ще изпадне постепенно, но сигурно, в мнима несъстоятелност, БВП на глава от населението ще се повиши бавно в страните с излишък и ще спадне рязко в страните от периферията.
Колкото до първите "паднали" държави (Гърция, Ирландия и Португалия), те ще се превърнат в едни малки Латвия или Косово – опустошени държави (след загубата на между 25% и 40% от техния национален приход и огромно емигриране на тяхната способна работна ръка), където нашите хора ще ходят на почивки и ще си купуват евтини имоти. Като цяло, ако изберете жълтият бутон, безработицата на еврозоната ще остане много над тази на Великобритания и САЩ, инвестициите ще са анемични, растежът – негативен, а бедността само ще се покачва.
Кой бутон според теб, скъпи читателю, би искала да натисне канцлерът?
Докато жълтият бутон не би представлявал изкушение за американския президент или за британския премиер, за германския канцлер жълтият бутон е много по-вероятна опция. Дори и канцлерът да настоява за червения бутон, тя ще бъде тероризирана от реакцията на германския електорат. Освобождаването на гърците, италианците, испанците и португалците от примката на тяхната Голяма депресия толкова "лесно" едва ли ще й спечели много гласоподаватели източно от Рейн и северно от Алпите.
За две години германската публика стана убедена, че Германия е избегнала най-лошото от кризата заради виртуозното приемане на пестеливостта и усилената работа от нейния народ – за разлика с разточителните южняци, които също като непостоянните скакалци, не са си осигурили запаси за момента, когато финансовият вятър стане студен и неприятен.
Този начин на мислене върви ръка за ръка с моралната справедливост, която имплантира в сърцата и главите на добрите хора склонността за взискателно наказание на скакалеца. Това върви също така и ръка за ръка с радикално погрешното разбиране за това какво държи еврозоната здрава и Германия с излишък от 2008 г. насам – това е Глобалният Минотавър, чието поведение на поколение на искането от десетилетия позволяват на страни като Германия и Холандия да останат нетни износители на капитали и стоки за потребление в рамките на еврозоната и извън тях.
Интересно е, че една от големите тайни на периода след 2008 г. е това, че смъртта на Минотавъра за нещастие засегна общото търсене в страните от еврозоната с излишък (Германия, Холандия, Австрия и Финландия) повече отколкото направи това в страните с дефицит (като Италия, Португалия и Гърция).И докато внезапното изтегляне на капитали от страните с дефицит доведе техния фалит, страни като Германия видяха своите "фундаменти" по-печално засегнати от катастрофата от 2008 г. Този факт, заедно с ужасното изстискване на германските заплати обяснява причината за враждебността в места като Германия, която толкова лесно може да бъде преведена и като гняв срещу гърците и сродните им средиземноморски народи – чувства, които след това са се върнали отново, завъртайки по този начин отново колелото на вътрешноевропейските вражди, спомагайки за възраждането на ксенофобията, дори нацизма (в страни като Гърция доста невероятно) и по този начин доведе до цялостната готовност за натискане на всички възможни жълти бутони.
За да обобщим, рециклирането на излишъка на Минотавъра беше от основно значение за запазването на погрешната структура на еврозоната. Веднъж щом излезе от играта, зоната на единна европейска валута ще бъде или преустроена или ще навлезе в един дълъг и болезнен период на дезинтеграция. Нежеланието на страните с излишък да приемат това, в един свят след Минотавъра, ще бъде необходим някакъв друг вид рециклиране ще бъде необходимо (и това, че някой от техните собствени излишъци ще трябва да станат обект на подобно редуциране) е причината Европа да изглежда като алхимия на обратно – докато алхимикът се опитва да създаде злато от олово, европейските обратни алхимици започнаха със злато (проект за интеграция, който беше гордостта на техните елити), но скоро завърши с институционалния еквивалент на олово.
*Текстът е част от книгата на бившия гръцки финансов министър Янис Варуфакис "Глобалният Минотавър: Америка, Европа и бъдещето на международната икономика" и е публикуван от в. "Гардиън". Превод: БГНЕС