А Костов, с присъщата му безцеремонност, взе че го каза в „ефир“. В интервю за „Банкер“ озаглавено „Политиците губят контрол върху казуса КТБ“, на въпроса за политическия риск от този казус, той отговаря: „Политическият риск е, че политиците губят контрол върху казус, който вече ще се реши със съдебни средства и на правни основания. Много от тези основания на пръв поглед звучат за политиците като формалности. И те наистина са формалности. Например недопускането на управителното тяло на КТБ като страна по делото пред Върховния административен съд, където се обжалваше решението на БНБ за отнемане на лиценза, може да е формалност за много политици. Но това може да бъде обстоятелството, заради което съд извън България може да реши, че банката е оставена без защита. Точно в делата, заведени пред съдилищата извън България, ще се преплетат политическите с правните аргументи. И правните аргументи ще надделеят над всякакви политически спекулации и опити за обяснения. Убеден съм, че тази фаза е пропусната от политиците, които атакуваха банката.“
Набиващият се в очи упрек към политиците е защо допускат спорът да излезе пред чуждестранни съдилища, а не предприемат мерки да го ограничат в контролираните български съдилища. А министърът на правосъдието им разваля рахатлъка. Ще ми се да цитирам и Поанкаре от 1910 г. В предговора към „Изкуството да се раздава правосъдие“, публикувана в България през 1938 г., той казва буквално: „..Намери се един министър на правосъдието, който да прояви плах кураж да сложи малко ред в тази анархия, да освободи съдиите от парламентарното вмешателство и да им създаде известен професионален стабилитет. Актът, който беше подписал, повдигна такива бури, че трябваше да бъде преработен и смекчен“.
Видимо през 1938 г. положението в България е било много подобно на това във Франция в началото на миналия век, ако се съди по послеслова на преводача. Още по-видимо е сходството с настоящата ситуация, поради което е логична и разбираема бурната реакция на съпротива. Изграден е почти единен фронт, мобилизират се всички ресурси, призовават се на помощ всички - от всички експерти до Вси светии. Реториката е напоителна, но обилното овлажняване се осъществява главно по линията на онзи реторичен похват, наречен „подмяна на тезиса“ (в неговата разновидност „ad hominem“), определян в научните среди като съзнателна логическа грешка. Грешка защото логиката се подменя с агресивност и липсата на аргументи се компенсира с яростни нападки за дискредитиране на автора без да се засяга аргументацията на тезите му. Яростните критици, между тях не поставям онези, които критикуват конкретни предложения за да ги подобрят или да предпазят от грешки, са обединени около няколко центъра:
– бивши политици, участвали пряко или косвено в поставянето на съдебната власт в настоящото незавидно положение на брутално влияние и зависимости;
-настоящи политици, които не желаят да допуснат независими прокурори и съдии и получават пристъпи на остра уртикария при мисълта, че целият ВСС в някакъв момент ще се попълни със съдии като Галина Карагьозова и другите от малцинството и никой няма да може да му дърпа конците;
-кариеристи от съдебната и прокурорска аристокрации, виждащи заплаха за привилегиите си и ужас от възможността да им бъде потърсена отговорност за миналите прегрешения;
-отделни представители на научните среди, чийто обединяващ признак е, че не са стъпвали в съд и представата им за реалните процеси в съдебната система са определено откъснати от действителността;
-търговците в храма на правосъдието, включително адвокати, защото са застрашени облагите им;
-експертите, говорителите, медиите, журналистите, които обслужват интересите на посочените по-горе и накрая, но не на последно място,
-все по-крехкото мнозинство във ВСС, защото членовете му не са сигурни, кога Цацаров ще предприеме следващия изненадващ ход и ще развее знамето на реформаторите.
Ажиотажът е голям, програмата стройна, целите определени. Най-общо се свеждат до това да се смачка проекта, да се разточи във времето, да се блокира изменението в ЗСВ, което ще открие пътя към действителен избор на членовете на двете колегии от прокурорите и съдиите, максимално да се пресират съдиите, за да ги пречупят и да им отнемат хъса за съпротива (което вече са сторили с прокурорите), колкото е възможно по-дълго да запазят този състав на ВСС, за да се гарантират ключовите позиции в съда и прокуратурата за поне още един мандат (предстои смяна на голяма част от административните ръководители на съдилищата поради изтичане на мандатите им) и т.н.
Разпределени са и ролите. Първият челен сблъсък е отреден на прокуратурата. Агитката се подхваща от Асоциацията на прокурорите (АПБ), която ще направи опит да отъркаля министъра на правосъдието в катран и перушина. За свиканата на 24.06.2015 г. конференция „Прокурорите и съдебната власт“, АПБ е оповестила „опорна точка“ в програмата под заглавие „Рационализиране или разрушаване на системата“ и е поканила за докладчик по нея добилият широка известност в последно време критик на предложените промени в лицето на консултанта на ДПС проф. Близнашки. Подобна активност на АПБ е поразителна. Поведението и до м. октомври на 2014 г. е на организация, едва позната между членовете си и пасивен и безконфликтен член на Гражданския съвет към ВСС, който истинските граждански организации напуснаха. О, щях да пропусна, а мнението им винаги съвпадаше с това на алтернативна и казионната съдийска асоциация, създадена като противотежест на Съюза на съдиите в България, както и с това на главния прокурор. Поведението им и след м. декември на 2014 г. е прелюбопитно. Въпреки шумно афишираната подкрепа за съществена част от приетата от Народното събрание стратегия за реформа на съдебната власт до настоящия момент никой не е виждал конкретно предложение на АПБ за законодателни промени - нито за съдебната власт като цяло, нито за прокуратурата в частност. Тук не се брои предложението на ГЕРБ за промени в ЗСВ - липсват преки доказателства за слуха, че авторът им е от средите на прокуратурата, макар обществото да е принудено да търпи утвърждаването на неконституционната и роля на главен законодателен инициатор.
Защо прокуратурата открива фронт? От явните изявления на адепти и представители не става много ясно. Не може да се разбере и при разговорите с редовите и не толкова редови прокурори. Само следователите артикулираха смислено възражение по същество и то се отнася до процесуален проблем (предварителните проверки) без да се отнася или да засяга основните принципи на предложената реформа. По същество прокуратурата е и най-малко засегната от предложенията за реформи орган на съдебната власт. Защо най-силно възразяват срещу неща, които явно не засягат статута им – примерно явното гласуване при приемане на кадровите решения на ВСС за назначаване, преместване и повишаване в ранг на съдии или постоянното действие на ВСС?
Защо прокуратурата да е заинтересована от тайно гласуване и ако настоява толкова за тайно гласуване, защо не предложи решенията на прокурорско – следователската част на ВСС да приема решенията по този начин, а да остави съдиите да гласуват явно. Те, или поне онази част, която припознава промените, очевидно не се притесняват да застанат с лице пред колегите и публиката и да заявят – аз така решавам. Всъщност тайното гласуване по кадрови въпроси, обявено от проф. Близнашки за цивилизационен признак, кой знае защо е проведено напълно непоследователно в Конституцията и е запазено само за решенията на ВСС, а другите колективни органи – НС и МС, са напълно свободни при избора на кадри да гласуват и гласуват поименно и явно. Защо изборът на ръководител на Сметната палата или главен съдебен инспектора да са по-маловажни от избора на зам. районен прокурор в Малко Търново, та за едното да се прилага явно, а за друго трайно гласуване?
Най-близкият до ума отговор е, че прокуратурата се чувства застрашена от загубване на доминиращата си роля във ВСС, а от там от това да и се наложи да претърпи множество промени в дейността и статута. Например да трябва да обяснява защо се оплаква от формалистичен процес, след като формализма му не пречи да получава 97 % успеваемост под формата на осъдителни присъди. Или защо иска обществено одобрение, след като – заедно с МВР, не може да осигури 40% разкриваемост на престъпленията, при това само на регистрираните? Ако се добавят нерегистрираните, които според Центъра за изследване на демокрацията са поне още толкова, може да си представите, защо в България най-лесно е да си престъпник- шансът за някои видове престъпления да те открият, да ти докажат престъплението в съд, а и да получиш наказание е по-малък от този да спечелиш от някои от игрите на късмета по телевизията.
Най-любопитен е въпросът защо прокуратурата иска да има решаваща дума или поне въздействащо участие при назначаването и преместването на съдиите? Вътрешноведомствена конкуренция или инспирирано отвън поведение за провеждане на чуждо (политическо) влияние върху кадровата политика в съдебната система подклаждат подобна позиция?
Все въпроси, които на 24.06.2015 г. няма да намерят нито пряк, нито изчерпателен отговор, но след този Епизод 1 има шанс да научим за вектора на прокурорско противодействие и неговите опорни точки.
*Адвокат Георги Атанасов практикува в областта на гражданското право и процес, облигационното право, търговското, банковото и дружественото право, приватизацията. Завършил Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Адвокат в Софийската адвокатска колегия от 1992 г. със специализация в процесуалното представителство в съдебни и арбитражни производства. Университетски преподавател по гражданско и търговско право.
Заместник-председател на Научно-методическия съвет към Софийската адвокатска колегия (до 2012 г.). Член на Научно-методическия център на Висшия адвокатски съвет (2013- ).
Преди вписването му като адвокат – председател на Районния съд – Исперих, председател на Пети районен съд – гр. София, заместник-председател на Софийския градски съд.