Г-н Георгиев, откога датират традициите във въздушните спортове в Шумен?
60-те години на миналия век е създаден шуменският аероклуб. Той е бил много силен. Тук са провеждани европейски първенства по безмоторно летене. Избран е от Международната федерация за спортна авиация (FAI) за център по безмоторно летене, може би един от най-големите в Европа.
Какви предпоставки има в Шумен, за да се превърне в такъв център?
Има подходящи условия - хубав бриз откъм морето. Има и подходящи стартове. Те са разположени така, че са удобни откъдето и да духа вятър, а това за парапланеризма е много важно. Има два старта горе до Паметника и другият е над Мадарските скали.
Какво се променя от 60-те години досега?
Просто парите спират, когато идва демокрацията и тези клубове не са удобни да бъдат на държавна издръжка и са разпродадени почти без пари.
Изчезва ли и интересът към въздушните спортове или само парите са проблем?
Едва ли хората са изгубили интерес към летенето, но не всеки може да си го позволи, защото е много скъп спорт.
Да поговорим за това как Вие се запалихте по летенето.
Аероклубът в Шумен съществуваше до 1996 г. Тогава ходеха по училищата, за да ни събират и ни предлагаха да се запишем. Тогава клубът бе към ОСО – Организация за съдействие на отбраната. И аз се записах да ставам парашутист. Изкарахме теоретичната подготовка и трябваше вече да си вадим медицински. Тогава на медицинските прегледи ме отрязаха, защото имах проблем с очите. Така и не можах да скоча, а имах огромно желание. И така 2007 година започнах да търся къде може да скоча, защото исках. Намерих нашите приятели в Монтана – Ани и Ангел Стаменови, които имат собствена база и се занимават само с парашутизъм. Там реално скочих за първи път.
Какво е усещането?
Не може да се опише, трябва да се изпита. Забравяш за абсолютно всичко. Когато слезеш на земята, си съвсем нов човек. Колкото и грижи да имаш преди да си скочил, кацнеш ли на земята забравяш за всичко и си щастлив и доволен.
Най-големите притеснения на парашутистите са когато излиташ от земята и си казваш брей, какво правя тука. Обаче като се отвори вратата на самолета вече изгаряш от желание да скочиш, защото знаеш какво предстои. Аз съм моторист дълги години. Пред парашутизма обаче няма по-екстремно.
Интересно е – инстинктът на човек е когато пада да се подпре някъде, да се хване, а горе няма такова нещо. Намираш се в една различна среда. Всичко е аеродинамика. Като извъртиш ръцете, се преобръщаш целия, ако изпънеш само едната се въртиш на една страна.
Кой сгъва парашутите, това е важно?
Моя си го сгъвам аз, но и колеги са го сгъвали. Но ги познавам и им имам доверие.
По принцип запасните парашути се скатават от специализиран ригер и никой няма право да ги пипа. Кой скатава главния парашут не е от такова значение, важно е запасният да е скатан правилно. Ако стане проблем – той е важният парашут.
Не е ли страшно?
Винаги е страшно. Както и летенето. След парашутните скокове се запалихме и по летенето. Решихме, че трябва да скачаме и тук – в Шумен, защото е далеч да ходиш до Монтана и обратно за скок, не е оправдано. И така преди три години купихме с един приятел мотоделтапланер от Англия. Взехме го без да сме го виждали, с идея хем да си летим с него, хем да скачаме. Но не можехме да го управляваме и трябваше да се научим да летим и с него.
Радо Герганов тогава дойде тук, за да ни обучава. Малко повече от месец ни учи. Беше студено – октомври, ноември. А горе още по-студено. Трябва да си облечен със зимни дрехи и ръкавици. На всеки 1000 метра издигане температурата спада с 6 градуса. Ако на земята е 15, горе на 2000 метра ще е около 0.
Само за месец човек може да се научи да пилотира, така ли?
Да. Дори в България няма сертифициран пилот, който да обучава и издаде документ. Ние в момента караме с румънски бревети – румънски книжки. Системата е такава, че не позволява тази свръхлека авиация да има някакво развитие.
Колко струва да се вземе един мотоделтапланер?
Нашият излезе около 7 хиляди лева.
Колко е курсът за пилот?
Първоначалният е 200 лева на час. Лети се около 15-20 часа. Около 2000 лв. на човек излезе тогава на трима души.
Когато си в небето с мотоделтапланер, а не с парашут, имаш повече време за разглеждане. Какво се вижда от високо?
Имаш видимост във всички посоки – не си ограничен от нищо. За разглеждане е прекрасно. Да видиш отгоре пролет, есен е нещо превъзходно. Когато се качиш над облаците също е много приятно.
Коя е най-екстремната случка в небето – случвало ли се е двигателят да изгасне, да речем?
Да. На всеки, който лети, му се е случвало. Всеки самолет си планира. Мотоделтапланерите дори имат по-добри качества в това отношение и може да си кацнеш спокойно без двигател. Така или иначе кацанията се извършват на отнета газ – един вид без двигател. Важно е само да си избереш място и къде точно ще кацнеш.
Това по принцип е оттренирана ситуация. Всеки пилот го е тренирал, така че едва ли някой се паникьосва – по-скоро се мобилизираш. Има един виц: Перката на самолета служи, за да охлажда пилота. Когато тя спре – той започва твърде обилно да се поти.
Преди година е основан Клубът по въздушни спортове „SKY” Шумен. Това своеобразно прераждане на аеролкуба ли е?
Общо взето това искаме да направим. Малко трудно се получават нещата, защото всичко е свързано с доста пари. Трябва да имаме собствена база, за да може да инвестираме.
За да се развие една летателна школа, каквато идея имате, какъв минимум е необходим?
Най-минималното е един хангар със сертифицирана летателна площадка и регистрирана машина. Машини имаме. Трябва ни площадка – или собствена, или наета земя. Най-подходящи са бившите селскостопански летища, понеже те са със статут в ГВА за летища и лесно може пак да се изкарат документи и да се сертифицират.
За да е летище не е необходимо да има асфалт, може да е ливада. Но не трябва да бъде земеделска земя. Тук наоколо има няколко такива летища, които са с такъв статут, и са с асфалтирани полоси.