Средец и София през Средновековието

В София винаги е имало визионери. Но те не винаги са имали глас. Новата рубрика на Топновини "Философия за София" тръгва по стъпките на визионерството през вековете и неговото завещание, за да изгради модерната концепция за София. 

Духът на жителите на Средец и желанието им за независимост от византийска власт остават непречупени през продължилото почти два века владичество. Доказателството за това е участието на града и околността във въстанието на Петър Делян, внук на цар Самуил, от 1040-1041 г., което макар да постига временен успех е потушено.

Средец отново става български няколко години след началото на борбата за освобождение, започната от братята боляри Асен и Петър във Велико Търново през 1185 г. Във Втората българска държава Средец отново играе основна роля като производствен, търговски и културен център с увеличаващо се население.

От средата на XIV век Средец започва да се споменава като София в ежедневната реч и кореспонденцията. Името идва от църквата „Св. София“, която е служила като своеобразен символ на града тогава. За първи път името е официализирано през 1378 г. в грамота за владенията на Драгалевския манастир.

През този период, а и не само, Бояна играе важна роля в региона и е пряко свързана със София. Във функцията си на укрепен пост, а в последствие и крепост, от там се охраняват стратегически важните постъпи към София, а селището се развива.

От Сердика до Средец и Триадица

София станала и популярно книжовно средище, особено църквата „Св. София“ била магнит, както и изникналите в околността манастири. Още тогава се заражда т. нар. Мала Света гора или Софийска Света гора – мрежа от десетки манастири в околността на София, които се явявали книжовни центрове.

Падане под османска власт

Нахлуването на османците в Източна Европа заварва както България разединена и нестабилна, така и останалите балканските държави. Така през 1382 г., 14 години преди падането на цялата българска държава под османска власт, София е превзета. Поради ожесточената съпротива на града в сраженията османците решават да разрушат крепостна стена, като акт на назидание, както и да оставят града за известно време да тъне в разруха.

Първият век под османска власт е особено тежък за българското население – то е подложено на икономическа експлоатация, разселвания, гонения, отвличане в робство и потискане на народното съзнание. Това е период, в който така или иначе Османската империя налага волята си агресивно в новопревзетите земи и софиянци се оказват особено силно засегнати.

Трагедия след трагедия

Само 61 години след падането на София, градът ще бъде застигнат от нова трагедия с минаването на походите на Януш Хуняди и Владислав Варненчик. Като мярка за забавяне и изтощаване на противника, османците заповядват опожаряването на София и околността. София е за кратко освободена от кръстоносците, а населението приветства и съдейства на християнските войски. В последствие всеки подпомагал кръстоносците е екзекутиран, наред с местния владика, който е бил провъзгласен за градски ръководител от Януш Хуняди, а за повторно назидание следват и нови репресии върху местното население.

Ориентът идва в София

В следващите два века градът придобива типичен ориенталски облик, като особено усилено се строят джамии. Според някои източници, в определени моменти броят им наброявал близо 150, като „Св. София“ също била превърната в джамия – Сиявуш паша джамия. Задължителната ориентация на джамиите (югоизток-северозапад) в посока Мека, довело до криви и задънени улици, и хаос в градоустройството, нарушавайки завещания от римско време принцип на строене на улици в посока изток-запад и север-юг.

Още през XV век е изградена и най-голямата джамия в столицата – Бююк джамия („Голямата джамия“), където днес се помещава Националният археологически музей на площада срещу президентството. По време на Руско-турската война, Бююк джамия играе ролята на болница, след това последователно на библиотека, музей и печатница, а от 1892 г. там се помещава националният музей.

Заедно с възходът на империята, София в ролята ѝ на един от най-значителните европейски градове в Османската империя, просперирала икономически и се развивала като търговски и занаятчийски център. В града, ползвайки се с привилегията си на чужденци, се настанили италиански и дубровнишки търговци, които изкупували местно производство на евтини цени и продавали луксозни стоки на османския елит. През годините се оформят и цели арменски и еврейски квартали, представителите на които се занимавали със златарство, кожухарство и търговия.

София била обявена за административен център на обширна територия – Румелийското бейлербейство, поради което в града пристигнали голям брой турски заселници – предимно администрация и военни. От XVI век градоначалникът на София дори ползвал титлата везир – най-високата в Османската империя след султана.

Демографският профил на София бавно се променял. В средата на XV век източниците сочат, че в Софийската котловина живели предимно българи. Век по-късно пропорциите между българи и турци са изравнени, а в средата на XVII век някои хронисти говорят за силно изразено турско мнозинство. Заможните софиянци били турци и чуждестранни търговци, тъй като българите били обект на изсмукваща данъчна система. Заради подтисничеството част от българското население се преселило в селата около града или по-далеч.

За подтиснатото местно българско население, на което били налагани по-тежки данъци, упованието и спокойствието били в църковните храмове. Там българите се чувствали като общност. Според османските закони храмовете трябвало да нямат външни белези, което пък концентрирало работата на вярващи по вътрешните стени. Това обяснява невероятното майсторство, на което сме свидетели в много от запазените до наши дни църкви.

Манастирите, опустошени по време на завоеванието, се възстановяват и се превръщат във важни книжовни и просветни средища. Драгалевският манастир „Света Богородица Витошка“ играл особено важна роля в живота на целия регион. Той бил посещаван от чужденци, дори от католици, както и поддържал комуникация с Атон. Апостолът на свободата Васил Левски пребивавал в манастира при посещенията си във връзка с революционната организация в Софийската област. Софиянци пък отделяли от и без това крайно малките си спестявания за финансови и материални дарения на манастира.

Тенденциите се обръщат

В течение на XVI век Османската империя достига абсолютния връх на влиянието и мощта си. След това, бавно, но постепенно империята започва да запада, а това неизменно оказало негативен ефект върху София. Духът на търговско средище постепенно се губил, най-богатите фамилии от чуждестранни и еврейски фамилии се изнесли, както и високопоставените турски чиновници. Заедно с това инфраструктурата, чистотата и стандартът на живот започнали да страдат.

През XVII век през София минавали османски армии на път за Австрия и Полша. Минавайки през града, османската армия се е снабдявала с всички нужни за похода ѝ провизии от София, което отново довело до обедняване на местното население. С упадъка на империята обаче започвало и българското Възраждане, а както всички процеси в България от нейното създаване насам, София играела важна и активна роля.

В православието било спасението

През тези смутни за българите времена, църквата като институция, православната вяра като ценност и манастирът като крепост на духа се явявали не просто основната сплав на българското общество, но и една от причини нацията ни да оцелее 482 години под чужда власт. Това ни подсеща и за едно от богатствата около София, на които не отделяме заслуженото внимание днес – Софийската Света Гора.

*В текста е използвана информация от: Магдалина Станчева, 2010г. ”София: От древността до нови времена“.