Темата за бъдещето на Обединена Европа става все по-наболяла и то далеч не само в контекста на предстоящите европейски избори догодина или на вече изморителния дебат около договора с Великобритания, която в края на идния март месец официално ще се отдели от съюза.
Представата на победителите от Студената война, че един определен състав от международни правила, формирани около пакет класически либерални на вид ценности, ще бъдат не просто неизбежно, но и напълно безусловно приети навсякъде по света. Особено много в жадуващата за приобщаване към Западния свят, изстрадала зад желязната завеса Източна Европа, в крайна сметка се оказва грешна. В света няма нищо окончателно, когато ценностите се превръщат във фасада, иззад която прозират друг тип интереси.
Оказва се, Европейският съюз не е просто съюз на свободни държави. Идеята за него, все по-явно към днешния ден, е нещо различно от представите, които всички ние имахме и заради които стремежа към това приобщаване беше така безспорен в ранните години на прехода. Визията за Обединена Европа, след осмислените страшни уроци от миналото, чрез която да се създаде най-голямата икономика в света и в която споделените ни културни и исторически връзки да спомогнат за все по-искреното ни и дълбоко сближаване по един естествен, автентичен европейски начин, оказва се, е хранителната основа на една самоподдържаща се, неефективна, наднационална бюрокрация, за която висша ценност представляват не капитализма, християнството, богатството на нашата цивилизация или поне силата на обединението пред външни заплахи от всички посоки, дори от Полярния кръг. Не, висшата ценност за представителите на аморфната амалгама от либерали и социалисти, настоящият елит на Европа, е преразпределението на ресурси и поетапното уронване на суверенитета на съюзните държави. Това е една нова Европа, към която надали някой би се стремил със същата жажда и сълзи в очите, при вдигането на флага на еспас Леополд и на авеню Робер Шуман.
Вече има реакция срещу тази нова Европа. Реакция, която в България в момента се олицетворява не от дискредитирани политици с исторически афинитет към всичко североизточно и със зле-прикрити амбиции за политическо оцеляване на цената дори на напускането на нашата евроатлантическа общност. Олицетворява се от една нова група младежи с визията и увереността да поставят на дневен ред въпроси за това какво следва да е бъдещето на обединена Европа.
Вчерашната дискусия, проведена под надслов “Европа на Отечествата?” и организирана от Младежки Консервативен Клуб и Дясна платформа “Консерваторъ”, събра под един покрив интелектуалци, общественици, национални и европейски политици, постави началото на серия въпроси, които следва да се обсъждат в общественото пространство през идните месеци, а може би и години. Най-важният въпрос бе за структурата на Европейския съюз - дали той може да бъде изразител на безспорните стремежи за взаимно развитие и защита на държавите членки, или все повече ще се превръща във външна сила за собствените си народи?
Отвъд Европейския съюз, разговорът за това къде се намираме на световната сцена, какви са заплахите пред нашата цивилизация, какво наследство ще оставим на нашите деца, било във връзка с опазването на културно-историческите обекти, природата или същността на това какво е да бъдеш Европеец, показа, че времето за дискусия беше крайно недостатъчно. Това е разговор, който изисква продължение - от общественото пространство в България, до залата на Европейския парламент.
Краят на историята, все пак, не е настъпил, точно обратното. В този момент тя се пише с особено бързо темпо. Радостно е, че разговора за ценностите започва да излиза на първо място, за пръв път от поне две десетилетия. Още по радостно е, че ясно се вижда кои са способни да водят такъв разговор в дълбочина.
Снимките са предоставени от Стоян Павлов и "Консерваторъ"