• Снимка: БГНЕС

Отново е 26-ти юни, Международният ден за борба със злоупотребата и нелегалния трафик на наркотици. Грабваме бухалките и борбата започва - шумна и натрапчива.

Песни, танци, маскарад, всенародни веселия, уъркшоп, хепънинг, информационно-практическо ателие, психодраматична работилница, флашмоб, базар, крещене с мегафони по паркове и градинки, пъстри листовки, интерактивни дебати, психосоциални, арт-, спортни и всякакви други кампании и интервенции. Не само ден, някои продължават дори седмица. Навсякъде се изнасят „зловещи статистики“, медиите се заливат с гръмки лозунги от типа „Да на доброто, не на лошото!“, „Кажи „НЕ“ на наркотиците“, „Да информираме децата за опасностите!“ и т.н. След това с чувство на изпълнен дълг се оттегляме спокойно до следващия ден за борба и пишем грандиозен отчет за преборените зависимости. Това коментира пред БГНЕС д-р Иван Добринов.

В психиатрията има един много точен термин: „резоньорство”. Това е безплодно, отвлечено и празно философстване. При него е налице склонност да се говори по псевдонаучен „високопарен" начин, дори когато се обсъждат най-елементарни събития. Това е несъдържателно, неподкрепено с конкретни данни умуване. Понякога то придобива плакатно-лозунгов стил. Нерядко се използват ненужни „помпозни" съчетания на многобройни чужди думи, проникнали в говоримия език.

Както беше казано в една известна психологична теория: „това, което мислим, това, което казваме и това, което правим, са винаги три различни неща”…

Какво се случва всъщност у нас? Не е тайна, че България години наред е на едно от първите места в Европа по употреба на стимуланти от нашите ученици. Напоследък има бум и в пушенето на смеси, съдържащи синтетични канабиноиди. Рязко е нараснала и консумацията на алкохол сред тийнейджърите. Такива класации насочват вниманието на обществото ни към зловещите последици. Но всичко свършва дотук. От известно време се наблюдава активиране на държавните институции, засега само вербално. Поради липсата на единна система за обхват на хората с проблемна употреба на наркотици и алкохол, не се спазват ясни правила и стандарти в превенцията, лечението и ресоциализацията на засегнатите.

Разбира се, има отделни хора в различни организации и институции, които са достатъчно ангажирани, компетентни и добронамерени, за да оказват ефективна помощ. Срещат се рядко: в училища, полиция, болници, затвори, превантивни центрове, социални и пробационни служби, съд, прокуратура, сдружения с нестопанска цел, групи за взаимопомощ и др. Към такива специалисти изпитвам огромно уважение, те реално спасяват живота на нашите деца, при това в една много враждебна и нетърпима среда. Но те са известни само на оцелелите и техните семейства.

В отделението за зависими към Държавна психиатрична болница-Раднево, където работя, през последните 2-3 години броят на постъпващите се е увеличил с около 30%. Прави впечатление големият брой млади хора с тежки психиатрични усложнения, най-вече причинени от т.нар. „дизайнерски дроги”. Ежедневно медиите ни засипват с новини за инциденти. Гръмва поредната сензация – тежко престъпление, извършено от някой полудял и агресивен наркоман. Но отстрани това изглежда само любопитна жълтинка.

Регулация на процесите няма, или по-точно виждаме смазващи корупция и безотговорност. Смъртта или проваленият живот на хиляди млади хора, почернените семейства, разрастващата се престъпност, болестите, проституцията, финансовите загуби и моралната деградация някак минават покрай ушите ни като суха статистика.

При липсата на мрежа за обхват на хората с проблемна употреба на психоактивни вещества, помощ се търси едва след появата на тежките последствия: медицински, психологични, социални. Възстановяването на един зависим е трудно, продължително и включва много опции: медикаменти, психотерапия, труд, спорт, изкуство, духовно развитие, образоване и т.н. Никой от тези елементи сам по себе си не може да предпазва. Виждал съм десетки зависими спортисти, лекари, художници, певци, учители, юристи, строители, бизнесмени и какви ли не още. Възстановяването включва различни елементи, но те трябва да са съчетани по определен начин в грамотно направена терапевтична програма, която да бъде успешна. Определящи са ценностите, които възпитаваме. И още нещо: резултатът да бъде съхранен. Зависимостта е хронично, рецидивиращо и прогресивно заболяване.

С какви опасности се сблъскваме най-често?

Имитативни дейности. У нас често срещано е явлението „неграмотни учат неграмотни“. Войнстващата посредственост няма ограничения. Ако човек има финансовата възможност, дипломирането му, сертифицирането и лицензирането не са проблем. А с политически, или роднински връзки може да стигне далеч. Често „опаковката” няма нищо общо със съдържанието. Понякога на ключови позиции виждаме началници, старши и главни експерти, които нямат никаква представа от материята, по която трябва да работят. Точно такива хора убедително говорят откровени глупости в медиите и формират множество митове и грешни представи. Тук ключова роля играят и журналистите: те могат да помогнат много в превантивните програми, но и да нанесат сериозни вреди, ако не прецизират тиражираната информация.

Добронамерени, но некомпетентно проведени интервенции. Това е другият много неприятен сценарий. Хора с желание да помогнат, но без нужните способности. Особено в сферата на зависимостите, подобни действия често се оказват много вредни, дори фатални.

Незаинтересованост. Тезата „Те сами са си го направили, да спират сами, или да мрат!“, се среща все по-често във фрагментираното ни общество, възпитаващо крайни индивидуалисти и паразитиращи консуматори. Чуваме подобни реплики и в държавните институции, отговорни за проблема. Същите морални критици рязко сменят посоката, ако се окаже, че тяхното дете е задържано в ареста, прието е по спешност в токсикология или психиатрия.

„Магическо” мислене. Очакваме, че по чудодеен начин вълшебното лекарство, изпитаната билка или еликсир, консултацията с психолог, един хубав бой, завършването на училище, новата работа, бракът, раждането на дете и т.н. ще накарат сериозните проблеми с психоактивни вещества да изчезнат бързо, изведнъж и завинаги, сякаш никога не ги е имало. Това често вкарва семействата в сериозни финансови разходи и води до загубата на ценно време.

Подмяна. Сериозна заблуда е, че основният акцент в „борбата с наркотиците” трябва да бъде разпространението на знания за някакви страшни дроги. Преди години имаше такъв проект, наречен „Информирани и здрави”. Родителите си мислят, че лошият дилър е пуснал в чашата на наивния младеж нещо без той да знае и го е направил наркоман. Експертите сочат точно обратното - че употребата на психоактивни вещества говори за проблем с поведението на човека. В групите на Анонимни Алкохолици имат поговорка: „Проблемът не е в шишето, проблемът е в главата”. Следователно усилията трябва да са в съвсем друга посока – за работа с мисленето, поведението и ценностната система на хората. А достоверната информация само подпомага тези процеси.

Липса на лечебни програми за деца. За този пълен абсурд тръбим от години, но засега държавните институции остават напълно глухи. Всяка седмица ни звънят уплашени родители на буйстващи 15-17-годишни ученици и питат къде и как могат да получат помощ. За съжаление не мога да ги успокоя: държавата ни не полага никакви грижи за увредените от наркотици тийнейджъри. Точно обратното: оставя ги да продължат по наклонената плоскост, докато станат пълнолетни, или предизвикат някой фатален инцидент. Ако детето ви пробва някои от модерните в момента „чай”, „пико”, или някое друго от стотиците още неизвестни психоактивни вещества, прибере се и ви изпотроши костите, на практика няма къде да го хоспитализирате.

Пълно неразбиране нуждата от система за обхват. Дори острото състояние да бъде своевременно овладяно, ученикът напуска спешния център, токсикологията или психиатрията, връща се в старата компания и след няколко часа или дни е в същото неадекватно състояние.

Неизследвани рискове. Рязкото навлизане на нови синтетични наркотици доведе до допълнителен хаос в здравната ни система. Както по традиция се случва у нас, пак се оказахме неподготвени. Нещо повече: преструваме се, че такъв проблем няма. Заравяме глава в пясъка. Бързо менящите се модели на употреба, разпространението чрез интернет, динамичният пазар, тенденцията за полиупотреба, дезорганизацията в образователните, здравните и социалните структури, недостигът на достоверна информация, водят логично до деградация на много иначе перспективни млади хора.

Липса на респект към успешните модели по света. Има един много интересен български феномен: ние сме специалисти по всичко и на база общата си култура даваме претенциозни съвети в най-различни сфери: политика, спорт, здравеопазване, икономика, правораздаване и т.н. У нас всеки нов управляващ унищожава направеното от предишните, не се интересува от световния опит в съответната сфера и започва от нулата. Съвети не приемаме, искаме само финансиране.

В тази абсурдна обстановка всички засегнати са поставени пред огромни предизвикателства. Как да се ориентираме в този хаос? Основното правило е отдавна известно: „По плодовете ще познаете дървото“. Отговорните институции не проверяват реалните резултати, за всичко се съди само по написаните отчети. Естествено, на хартия всичко е наред. Ако службите работят съвестно, ще отчетат сравнително ниски резултати на фона на тежката ситуация. Ако лъжат, ще бъдат давани за пример, хвалени и материално осигурени. Масовата употреба и тежките последствия от новите синтетични канабиноиди и стимуланти по правило не се регистрират и се оформя огромно „сляпо петно“ в представените статистически данни. Подобно е и положението и в лечебните програми. Оставаме некритични и към вида на подбраните дейности. Колко души биха прекратили употребата на амфетамини след участие в „общностно месене на хляб“, хепънинг, коледен базар или баскетболен мач? Какви модели на поведение демонстрираме на децата си? Какво рекламираме? В какви ценности ги възпитаваме? Наясно ли са те с понятия, като доверие, честност, уважение, самоусъвършенстване, взаимопомощ? Има ли ясни правила в семейството и в училището? Делегираме ли на подрастващите достатъчно отговорност? Понасят ли негативните последствия от грешките си? Грижим ли се за засегнатите семейства? Този списък с въпроси може да бъде продължен...

Справянето в толкова сложна ситуация не е по силите на нито една институция или организация. Няма как без координация на държавните структури регистрираните тенденции да бъдат променени.

Как да стане това? Аз лично нямам еднозначен отговор. Много бих искал коментарите ми да не звучат песимистично. В кухите, веселяшки и шумни кампании има огромна доза цинизъм. Това е като пир по време на чума. Трябва да си много дебелокожо създание, за да останеш безразличен при сблъсъка с безсилието, страданията на болните и семействата им, инвалидизирането и смъртта на млади перспективни хора, корупцията, кокошкарските далавери, дебилното самодоволство на докопалите се до малко власт администратори. Надявам се примирението и овчата търпимост да не са най-характерните белези на обществото ни.

-------------------------------------------

Д-р Иван Добринов, завеждащ Отделението за зависимости в Държавната психиатрична болница в Раднево.

Реагирай на публикацията

  • 0
  • 0
  • 0
  • 0
  • 0
  • 0

Избрано

Общество

Политика

Икономика

Закон и ред

Здраве

Култура

Образование

Свят

Спорт

Любопитно