• Джордж Фридман.Снимка: БГНЕС

Американската атака срещу сирийско военно летище повдигна три важни въпроса. Първо, каква е стратегията на САЩ в Близкия изток? Второ, каква е стратегията на САЩ към Русия? И накрая каква е руската стратегия по принцип? Трите стратегии се пресичат, но в този момент никоя от тях не е очевидна. Поради това е полезно да се опитаме да разберем всяка от тях поотделно и след това да се помисли как всички те се вписват заедно.

Нека да започнем от очевидната политическа гледна точка. Кандидатите за президент казват едно нещо по време на кампаниите си и след това се държат по различен начин, когато бъдат избрани. Видяхме това да се случва много пъти. Томас Джеферсън влезе в сделка за закупуването на територията на Луизиана, преди това да бъде разрешено от Конгреса, по този начин поддържайки диктатора Наполеон, и Франклин Рузвелт обеща да стои настрана от войната по време на изборите през 1940 г., докато тайно правеше планове за влизане във войната. Американските президенти имат дълга традиция да не спазват своите предизборни обещания. Част от нея е цинизъм, част е, че реалността да си президент принуждава към промени в поведението. Само тези, които искат да бъдат шокирани, ще бъдат шокирани, че действията на президента Доналд Тръмп се различават от обещанията му през кампанията.

Политиката на Тръмп в Близкия изток изглежда е продължение на политиките на предходни администрации, в които участва еднаква враждебност към радикалните сунитски и шиитски сили. Администрацията се ангажира с унищожаването на сунитската „Ислямска държава“ (ИД). Също така е враждебна към шиитски Иран и режима на сирийския президент Башар Асад, изграден върху една алевитска основа и свързан с шиитския ислям. Богословските отличия са по-малко важни, отколкото факта, че вместо да се възползва от присъщата враждебност между тези фракции, администрацията Тръмп изглежда планира ангажираност с всички фракции. В Сирия това включва и ИД, и режима на Асад.

Съединените щати влязоха в Ирак с убеждението, че шиитите биха приветствали САЩ. Съединените щати след това се фокусираха върху иракската армия на сунитския режим на Саддам Хюсеин. Логиката на това щеше да е да се даде възможност на иракското шиитско мнозинство за сформиране на правителство. Проблемът беше, че иракските шиити бяха силно повлияни и благоприятно настроени към иранците. Ето защо, докато шиитите са склонни да подкрепят САЩ, защото те очакваха да управляват, САЩ блокираха създаването на шиитски режим за ограничаване на иранското влияние в Ирак.

В резултат на това Съединените щати попаднаха под кръстосан огън. И двете групи, които бяха враждебно настроени една към друга, видяха в Съединените щати техен враг. Съединените щати никога не успяха да постигнат контрол над Ирак. Те влязоха с недостатъчно сила, за да усмирят двете иракски общности. По време на големите вълнения те формираха съюзи със сунити въз основа на финансови договорености. Но с появата на ИД можем да видим, че това е временно решение, което никога не се превърна в постоянно.

Администрацията на бившия президента Барак Обама следваше тази генерална политика, а сега се оказва, че и Тръмп ще я приеме, по-специално в Сирия. Политиката, датираща обратно от 2003 г., е била на запазване на враждебни отношения с всички големи мюсюлмански сили, за поддържане на достатъчно присъствие, за да бъдат операциите по-ограничени, както и да се фантазира за възхода на една светска, демократична фракция. Такава фракция може да възникне, но като се има предвид огромната сила на други групи, ще се нуждае от подкрепа. Просто налагането й от американците като марионетен режим няма да й даде легитимност.

Това, което тласка Тръмп към тази политика, е тактическа реалност. Администрацията на Обама следваше политика за справяне с ограничени реалности - като окупирането на Мосул - с голяма предпазливост. Унищожаването на ИД като сила е далечна цел. Справяне със сунитските движения след ИД е отвъд американския контрол. Но отказът да се занимава с ИД е невъзможен, така че САЩ се фокусират върху непосредствените проблеми и игнорират дългосрочните проблеми. Тактическата ситуация често надделява над стратегия, особено когато стратегическо решение е немислимо. Това обяснява действията на САЩ от миналата седмица. Тръмп реши да извърши атака в Сирия, и държавният секретар Рекс Тилърсън заяви, че дните на Асад са преброени, без да обясни защо.

САЩ са следвали този курс не защото Джордж У. Буш, Обама или Тръмп са глупави, или защото те вярват, че могат да постигнат това, което са обещали със съществуващите сили. Те избраха този път, защото са безпомощни да разработят решение на проблема и не могат да се освободят от стратегически и политически причини. Ето защо те търсеха частични решения на тактически ситуации. Унищожаването на сунитския бунт, независимо от името на организацията, която го води, би било невъзможно. Изоставянето на региона и позволяването да бъде изграден халифат би било опасно. Обединявайки се с една от най-големите ислямски групи би създало дълбоки политически проблеми в Съединените щати. Следователно това, което е останало, са тактически инициативи заедно с декларирани намерения, които не могат да бъдат постигнати. Но както САЩ научиха във Виетнам, попаднат ли в конфликт Съединените щати, не могат да се измъкнат. Тръмп следва тази американски традиция.

Като се има предвид руското присъствие в Сирия, както и намеса на други места, това се кръстосва с американската политика спрямо Русия. Разбирането на Тръмп по време на кампанията беше, че руско-американските решения на висящи въпроси и съвместна кампания срещу ИД били възможни. Това не е толкова абсурдна идея, както твърдят критиците на Тръмп. Ако не можете да се съюзите с мюсюлмански фракции и всички те са враждебно настроени към вас, набиране на немюсюлманска мощ е осъществима стратегия.

Въпреки това руската политика в региона е да не бъде победена ИД в момента, а да се създадат достатъчно предизвикателства за САЩ, което ще принуди САЩ да поискат помощта на Русия. Ето, руснаците използват стария съветски модел, който работи доста добре, докато не престане. Тази политика се стреми да натика САЩ в капан от проблеми, които не от съществено значение за американските ядрени интереси, позволяващи изчезването на американската мощ, и след това се възползва от американската регионална или глобална слабост, за да се създаде атмосфера на нарастваща съветска власт. Руският президент Владимир Путин вече следва тази стратегия, но, в дългосрочен план, атмосферата е илюзия. Съединените щати останаха силни, след Виетнам, например, и основният световен баланс не се промени. Руснаците не мислят, че в момента глобалният баланс ще се промени, но ще се опитват да постигнат промяна.

Руснаците, както и американците, са ангажирани в тактика без стратегия. Руската намеса в Сирия беше тактическа операция без никаква ясна стратегическа цел. Днес, както и по време на Студената война, наблюдатели обясняват стратегията за руснаците, като че ли поемат контрола над петрола в Северна Африка, точно както са си представяли, че руснаците поставят под контрол Персийския залив през 70-те и 80-те години на миналия век. Руснаците никога не са имали такова намерение, тъй като то е извън техните възможности. Те са ангажирани в тактически действия за създаване на появата на една стратегия.

Съединените щати нямат достатъчно сила, за да спечели благоразположението на Близкия изток, както и политическа основа за изоставяне на такъв опит. Така че САЩ играе тактически игра, постигайки някои изгоди, но никога не се опитва да реши проблема, което ще изисква съюзяване със сунити или шиити и да не води едновременно битка срещу тези две общности. Не съществува политическа основа в тази насока. Стратегическата цел на руснаците е да се превърнат в еднакви на американците, което е невъзможно поради руската икономика и състоянието на въоръжените им сили. Ето защо те се занимават с тактически дейности, целящи да се създаде усещането, че зад тези дейности има стратегия.

Някои смятат, че ИД, а не режимът на Асад, е използвала химически оръжия. Това е малко възможно, ама много малко. ИД и други групировки в Сирия никога не са използвали химическо оръжие, не са показали способност на създаването им, както и липсата на технически умения, за да разпръснат газ зарин. Сирийският режим е използвал химически оръжия и преди. Освен това, той е имал всички основания да ги използва като оръжие за сплашване, за да се върне размирната страна под негов контрол. Освен това руснаците може да са знаели за това, и най-малко не са се противопоставили, тъй като това играе по тяхната собствена тактика.

Най-важното тук е, че Тръмп вече следва основната американска стратегия, която е в сила от 11 септември. Отношенията на администрацията му с руснаците са по същество същите, каквито са били след руската война с Грузия през 2008 г. Тръмп наистина искаше нещо по-различно, както направи и Обама. Но никой не го постигна. Единствената промяна от линията на Буш е, че Тръмп и Обама са използвали много по-малко войски при неуспеха за изграждане на цялостна стратегия.

САЩ не могат да развият последователна стратегия, тъй като целите въоръжени сили на САЩ не са достатъчни за налагането на американската воля над мюсюлманския свят, който е изпълнен с съперничещи си фракции и политически и религиозни страсти, и е готов да взима жертви. От друга страна изтеглянето би позволило на сунитския халифат да се появи и да се изправи срещу шиитска държава. Такова противопоставяне може да не е най-лошото нещо за Съединените щати. Но ако едната от страните спечели, това ще създаде през следващите десетилетия още по-голямо предизвикателство. Поради което тактически ходове, предназначени за подкопаването на местно ниво, са най-доброто, което Съединените щати може да направят.

Идеята за "Америка на първо място" е съблазнителна. Идеята за унищожаване на ИД, а с това и джихадисткото движение, е съблазнителна. Идеята за съюзи с други сили, които желаят да се бият - като Русия - е съблазнителна. Но президентите бързо откриват, че да си съблазнен е начин да бъдат унищожени, и те правят това, което могат. Те заявяват смело намерение на базата на много ограничена сила и отлагат решаващите действия с краткосрочни решения.

---------

Джордж Фридман, "Геополитикал фючърс".

Реагирай на публикацията

  • 0
  • 0
  • 0
  • 0
  • 0
  • 0

Избрано

Общество

Политика

Икономика

Закон и ред

Здраве

Култура

Образование

Свят

Спорт

Любопитно